Беше поредната „грешка”. От моя страна, естествено. Осъзнавам, че вината е моя. И все пак вчера се държа ужасно. Как можа? Колко пъти ти казвах – ако искаш да се разделим го кажи директно, без игрички, без кофти думи. Накара ме да се чувствам като парцал, а може би това беше целта... Не знам дали те нараних по някакъв начин, но се надявам да не е така. Липсваш ми... и се надявам скоро да го преодолея.
Писна ми да живея така. Защо не мога да бъда щастлива? Вината си е в мен, нали? Имам чувството, че съм мазохистка. Имам чувството, че сама си налагам, че имам нужда от някого, когато всъщност не е така. Не знам как да се променя, как да се отърва от това глупаво чувство за безпомощност.
Факт е, че вместо да се забавлявам, се прибрах вкъщи и пиша в блога си. Плача като последната глупачка и се чудя къде сгреших. Искам те обратно, но знам, че дори и да се върнеш, няма да те приема. След всичко, просто не заслужаваш да те приема. Достатъчно се унижих с него, не искам да ме унижаваш и ти. Просто не искам да го позволя на никого, никога вече.
Чувствам се сякаш цял живот ще бъда сама...
