Ужас! Хлебарки!

Изпитвам... ужас, когато видя хлебарка. Обзема ме истерия, отскачам метри назад или се парализирам на място, зависи дали тя тича или стои мирна. След като я подмина, ме хваща параноята и постоянно ходя с поглед забит в земята. За щастие вкъщи нямаме такива гнусотии, иначе ептен щях да перколясам... Гадното е, че във входа има... глякс!

Веднъж взех малката ми братовчедка Беби, защото й бях обещала да спи вкъщи. Та оставихме й нещата и решихме да излезем двете да ядем сладолед и да се поразходим. Обаче, видиш ли, вече се смрачаваше, а точно тогава излизат малките гнусни същества.

Стигнахме до партера (нямаме асансьор) и се спряхме, аз на първото стъпало, а тя на второто. Имаше една огромна гадна хлебарка точно пред предната врата (имаме предна и задна врата, подразбра се), а бяха наръсили с отрова за хлебарки точно пред вратата на предното килерче във входа, та не искаше да си влезе там, за да успеем да избягаме без да се налага да я доближаваме... 

Носех една бутилка за хвърляне и започнах да чукам с нея по стъпалото, за да се разкара гадината, но заради отровата, само започна да се катери по стената и все не се скриваше. Успях да я отдалеча и казах на братовчедка ми да изтича от задния вход. Тя беше доста уплашена и приплакваше, скочи детето и беж към задната врата. В последния момент забелязах как още една гадна мазна хлебарка й препречва пътя, но малката се беше засилила доста и само я прескочи и за секунда изскочи навън. 

Вратата се затвори след нея и тя се разплака, защото може да се отваря само отвътре. Започна да я бута безуспешно и да вика: „Ноне! Ноне!”, беше я страх да не ми направят нещо злите хлебарки.

Като я видях така беззащитна и плачеща се стреснах – сама отвън не мога да я оставя, та скочих и аз и беж към предната врата! Прескочих хлебарката и изскочих навън. Затичах се към задната страна, за да взема братовчедка ми и на половината път се срещнахме, тя също тичаше и скочи в мен и ме гушна. Плачеше и само ме гушкаше, за да се увери, че съм добре. Много беше уплашена.

Когато се върнахме от разходката, вече нямаше хлебарки във входа за наше щастие и успяхме благополучно да се качим вкъщи на сигурно!

Представям си каква гледка сме били. Тя беше на 7 тогава и е разбираемо да реагира така, ама аз... за срамотите. Вместо да я предпазя, се шашардисах сигурно повече от нея. Всъщност не повече, но така е приказката. 

Тази случка ме накара да се замисля - може би е време да започна да преодолявам страховете си. Представям си един ден, живот и здраве, ако имам деца, каква майка ще бъда? Мама слиза да ми убива хлебарките, когато ми пресичат пътя и заплашват да ме налазят. Не искам аз да се стряскам повече от децата си...

Мразя 26 август!

Мразя го, мразя го, мразя го! Брат ми падна с мотора, откраднаха чантата на Алекс... откачам! Всички са добре, но егати... вие ми се свят от нерви, не мога да ям, не мога да стоя мирна, не мога, не мога, не мога! Психясвам и се ядосвам, притеснявам се, мисля го постоянно... 

Знам, че е добре, говорих с него, след малко като се върнат ще идем и на лекар, за да го прегледат за всеки случай... но пък като знам „лекарите” тука, просто... никаква надежда, хах.

Ще откача, не мога да си намеря място, затова седнах да пиша уж нещо, накрая нищо не написах, но не мога да си събера парчетата мозък, които се разпиляха, когато разбрах за случая с мотора. 

Не мога да се успокоя, не мога да мисля, не мога и да пиша нормално, само повтарям едно и също, но не искам да спирам, защото тогава ептен ще психясам и ще започна да мисля хиляди глупости в очакване на тази вечер. Искам да видя брат си, да видя, че е добре, искам да си го гушна и да си го заведа на лекар... 

Просто ми е непонятно как се случват такива неща, чувствам се сякаш аз съм го предизвикала... Решихме с Шефо да идем на кино и аз тооооолкова въодушевено разказах на целия свят за това, въпреки че знам, че като разкажа плановете си, те се скапват. И ето... скапаха се!

Не стига всичко, ами и днес се съдрах да гледам клипчета за войната по пътищата и малко ми остана да орева света. 

Чувствам се ужасно, все едно аз съм го предизвикала... врели-некипели вероятно... но за момента е достатъчно логично в главата ми, за да го мисля... Тъжно ми е, мъчно ми е... много ми е мъчно.

Ще си дрънна главата в масата, поне да знам защо говоря простотии...

Разни изводи

Имаме си форум!
--
Сеговия остана назад в спомените ми, а преживяното си остана там, не го взех със себе си, за мое собствено учудване. Или иначе казано – не го мисля, не съжалявам, не се чувствам предадена/разочарована/друго.

Изводите ми са два:
- започвам да се държа като нормален човек
- раста (?)

И все пак има разни неща, които не мога да променя все още, като например болезнената ми невинност и неспособността ми да се съмнявам в непознати и да ги подозирам в разни работи.

Вечерта с Шефо се връщахме от МакДоналдс и зет му се обади и поръча да минем през аптеката да вземем едни хапчета. Каза ни коя е дежурната аптека и ни беше на път, така че казахме, че ще минем оттам.

Стигнахме, но беше затворена. Появи се една двойка – мъж и жена, и питаха дали е отворена аптеката, но явно не беше, въпреки че в поликлиниката им казали, че тази е дежурната (и на тях също). Погледнахме листа и за дата 19 август пишеше, че дежурната е друга, която се намира почти на плажа, т.е. бая път има до там. Предложих им да ги заведем, защото казаха, че не познават града (селото), а те попитаха дали е далече, на което отговорих положително, защото за нормалните хора би било далече. Предложиха да ни закарат до там, тъкмо щях да им покажа къде е.

Качихме се в колата и стигнахме, взехме си хапчетата и хората предложиха да ни закарат обратно, за да не бием път, на което Шефо се намуси, но аз вече се бях съгласила.

Оставиха ни близо до апартамента на Шефо и когато хората заминаха, той започна да ми се кара: „Откъде мога да знам какво превозват? Ами ако е дрога например и ни спре полицията и тия кажат, че е наше? Ами ако спре извън града и там чакат 20 човека и ни пребият? Как мога да се качвам в кола с непознати? Всеки може да иде до аптеката и да каже, че не е от града и не го познава...”

Аз онемях, изобщо не бях го помисляла, просто се опитвах да помогна на хората, не съм и предположила дори за миг, че може да са мошеници/крадци/дилъри/убийци... 

Шефо е прав, накрая ще си нахендря нещо сама от простотия и наивност. Да се надяваме, че занапред няма да повтарям същата грешка...

Втори ден в Сеговия

В 7 следобяд най-сетне бях на кръстовището Кока-Навас де Оро, пред църквата. Обадих се на Джени и отидох у тях. Видяхме се, излязохме, отидохме да извикаме Хаби и тръгнахме към кафенето „Травесия”, където момичетата се бяха събрали за по бира.

Стоях с тях общо 2 часа (приблизително), а те не спряха да си разказват разни клюки. Снимахме се, бях щастлива в началото, но после се почувствах глупаво. Стоях и мълчах... какво мога да говоря за хора, за които не съм и чувала?

По едно време на Хаби му звъннаха да го питат къде е и с кого, той отговори: "В Травесия, с момичетата и с Нона." Тогава вече реално почувствах, че вече не съм част от групата.

Към 9 си тръгнаха към къщи (всеки към своята къща), за да се преоблекат и да идат на фиестата в Кока, за да се напият и напушат.

Останах... с пръст в уста? Единствено Иса не отиде, а предпочете да стои с мен. „Не съм те виждала от 6 години, един път си дошла, къде да ходя? Всяка година има фиеста в Кока...”

Никога не съм била близка с нея, но пък изкарахме вечерта страхотно. Открихме, че имаме много общо, като характер, музикален вкус, хобита и т.н. Темите се редяха една след друга, не е имало моменти на „неловко мълчание”, докато през онези 2 часа с... най-добрите ми приятели от детството, не обелих и дума, защото просто не знаех какво да им кажа, при положение, че бяха ентусиазирани да си разказват за минали купони и как са се напивали, как са забравяли хора в различни села, как не са се връщали да ги вземат и кой какво направил или казал през последната седмица и изобщо.

Останах разочарована. Пак се подведох сама и имах прекалено големи очаквания. Не казвам, че не ми беше хубаво, просто не очаквах хората, които толкова много обичам, да са се превърнали в обикновени пияндета, неспособни да се забавляват без да се наквасят. От друга страна ми беше обидно, че им стигнаха 2 часа с мен за 6 години. Просто очаквах малко повече ентусиазъм...

Сутринта пак ще минем отново през Нава, не искам да се обаждам на никого, по всяка вероятност ще спят... Единствено с Иса ще се срещна, кой знае кога пак ще я видя, а се забавляваме страхотно заедно. Мъчно ми е за някои от останалите, искаше ми се пак да бъдем, както преди... Жалко, че времето лети безмилостно и променя хората, понякога до неузнаваемост.

Днес установих, че дори и тук не мога да се почувствам като у дома си вече. Тъжно е... не мислех, че ще дойде тоя момент, да се отдръпна дори от тях. Явно аз съм тази, която се е променила прекалено много и се е отчуждава малко по малко от миналото си.

Първи ден в Сеговия

Дойдох в Сеговия за пръв път от 6 години и всичко ми е толкова познато... почти нищо не се е променило. Всичко си е както преди, сякаш никога не съм си тръгвала. 

Шест часа път, адска жега, липса на климатик – общо взето се насъбраха няколко неща и резултата е схващане на разни части на тялото и умора, но пък безсънието си казва думата. Не знам дали е чак болестно състояние при мен, но колкото и да съм изморена, не мога да заспя от раз. Та както и да е!  

Пристигнахме в Нава към 9 и нещо вечерта, а тръгнахме в 4 следобяд. Първата ми работа беше да ида до къщата на Хаби... Нямах много ясен спомен къде живее, но я намерих. Отвори ми майка му, а когато излезе той, се разплаках. Толкова висок е станал и толкова хубав... променен е адски много, въпреки че си е все същия Хаби, който аз помня.  

Утре ще видя и останалите, не всички за жалост, защото всеки е из разни кътчета на Испания, за да прави практики или на работа, или просто са се преместили. Жалко от една страна, но пък от друга се радвам за тях, всеки се е ориентирал нанякъде, всеки си е хванал живота/хляба в ръце и следва я мечта, я пътят, който си е избрал.  

Нямам търпение да ги видя, да ги прегърна и да поговоря с тях. С Хаби се видяхме за съвсем малко, докато отидох до тях, докато се преоблече, докато стигнем до къщата на Джени, после до тази на Виктор... е, стана време да тръгваме за Санчонуньо.  

Джени не беше вкъщи. Като звъннахме на домофона отговори Хорхе, брат й. С Хаби проведоха доста интересен разговор:  
- Джени там ли е?  
- Не, няма я.  
- Кога ще се върне?  
- Кой си?  
- Хаби.  
- Ще се върне скоро.  

Ако я търсеше друг, можеше да не се върне изобщо... Но пък да не ставам злобна, де!  

Нава си е все същата. Не помнех ясно всичко и се чувствах странно. Докато бях там, се чувствах просто като в сън... не можех да повярвам, че най-после съм... вкъщи.

Нава, дръж се, идвам!

Отивам да ги видя! Приятелите ми от Сеговия! Време беше, последният път, когато ходих, бях на 15... Адски щастлива съм! Знам, че тия 2 дни ще минат като едно щракване с пръсти, но пак се радвам, че ще ги видя, колкото и за малко да е.

Ще пробвам да направя поне 2 милиона снимки.

Щастлива съм! (слънце)

За миналото

Заравям лице във възглавницата - мирише на минало. Спомням си онази утрин, когато за пръв път се събудих „твоя”... Изглежда толкова далечно, а в същото време ми се струва, че мога да те докосна, чувствам се сякаш не живееш в друг свят, до който нямам достъп. Отне ми всичко, което мислех, че имам, но отдавна съм ти простила, нали си запазих най-ценното – поуката, а за бакшиш ми остави безброй спомени.

Гледам старите снимки и изпитвам непреодолимото желание да плача за миналото, онова, което уж беше общо. Защо не го правя ли? Защото вече не виждам смисъл да роня сълзи заради твоите измислици. Липсваш ми, все още искам да разбера всичко, но осъзнавам, че няма да мога. 

Неуморно разглеждам снимките ти и познатият образ ми се усмихва от екрана. Обичах усмивката ти, обичах дори големия ти нос и късите пръсти... но най-много от всичко обичах лъжите ти.

--

Снощи ме обзе познатото чувство на носталгията, сетих се за миналото, за старият ми живот в България и изобщо на всички места, където съм живяла. Спомних си за всички по-близки хора, които ми позволиха да ги опозная и на които разреших да опознаят мен такава, каквато съм.

 

Странно е как времето минава, а мозъка се изчиства от лошото и оставя само хубавите спомени. Всъщност не точно, по-скоро придава дори на лошите спомени нещо, което те кара да си спомняш за тях с умиление.

 

О, ти, минало незабравимо...

изпълнено със радост и тъга,

от всичко е най-лесно обяснимо,

че те обрисувах със дъга.

 

ROFL, напомнете ми повече да не се поддавам на изкушението да импровизирам...

Поредното разочарование

Снощи, в пристъп на разочарование, изтрих половината си абонати в скайп. Мислех, че ще спра да го правя от последния път, когато забравих скайповете на хора, които го отнесоха помеждудругото, но какво да се прави, тоя път внимавах повече.

Изтрил ми е скайпа, фейсбука, майспейса... и просто не го очаквах. Държах на него до известна степен, въпреки че единственото, което ни свързва е виртуалния свят. Но той си е такъв, какво да се прави, ясно ми беше, че чувствата не са взаимни и той не държи на мен по никакъв начин. Жалкото е, че все пак тая надежди, че може някой ден да ме възприеме като реален човек, а не като чат-прозорец.

И друг път сме имали такива „кризи” в постните си взаимоотношения, но щом чак фейсбука ми е изтрил, значи просто ще се оттегля и няма да му пиша повече. Какво толкова... Просто се почувствах зле първоначално. После премина, но разочарованието все още си стои, въпреки че е в по-малка доза и не е съпътствано с обида.

Ще ми се да не се привързвам толкова бързо към хората и да спра да обичам целия свят.

Четете на собствена отговорност

Днес цял ден съм на тема „да започнеш наново”, не само заради една песен, а и защото до известна степен имам нужда да сложа чертата на някои работи в живота си и да започна начисто.

Нервността ми пак ми прави проблеми, след днешния пристъп, чувствам, че не мога да продължавам така повече. Моята граница беше премината неколкократно от самата мен и не искам това да продължава да се случва.

Историята днес се разигра още сутринта. Накратко – трябваше да прехвърля застраховката от една кола, която беше за временно ползване, на колата на баща ми. Първият път, миналата седмица, едно дългокосо русо нещо каза, че понеже всичко е платено, когато BMW-то излезе от ремонт, просто трябва да ида до застрахователната компания и да взема удостоверение, че застраховката е прехвърлена.

Вчера отидох пак, за да взема листа, понеже колата вече е готова. Разбира се, говорих с друго нещо, от мъжки пол този път, и то ми каза, че трябва да ида с баща ми, понеже застраховката е на негово име и трябва да подпише, че реално иска това прехвърляне.

Днес отиваме двамата с идеята той да се подпише и да си тръгнем, но се наложи да говорим с трето нещо, пак женско, заради неизправност в компютъра на второто (?) и този път версията беше съвсем различна – трябвало нещото да види колата, да занесем документите й и, как не, да се доплати за прехвърлянето, защото BMW-то имало повече конски сили. Аз протестирах, разбира се, попитах защо не ми е казано това още първият път и защо всеки ден, и на всеки един от служителите, версията е различна. Отговор не получих, както и се очакваше.

Побеснях, дотолкова, че когато излязохме ми прилоша и трябваше да се прибера, въпреки че имах други работи за вършене. Когато се качих у нас се наплисках с вода, но и това не помогна. Беше ми адски изнервено, започнах да плача и да се задушавам.

След като се поуспокоих, си направих равносметка – на колко години съм и защо, по дяволите, се случват такива неща с мен? Защо си го позволявам изобщо? Става въпрос за собственото ми здраве, не стига, че си докарах анемията, сега остава да си докарам още нещо.

От тази гледна точка прецених, че е редно да се стегна малко и да започна да се контролирам повече. Нещата стигат прекалено далеч за пореден път, а си дадох сметка, че реално не искам да пукна на 40, както май се очертава(ше). 

Знам, че съм едно малко мрънкалце, което не спира да писука, но, по дяволите, това си е моят блог и ще си писукам, колкото искам. Четете на собствена отговорност... Мрън!

Тайната на успеха

Това е началната страница на домейна aborted.brain-child.free.bg. 
Ако вие сте администратора на този сайт, отидете на АДМИНИСТРИРАНЕ и качете съдържанието на вашия сайт на сървъра.
Ако виждате тази страница, след като сте качили съдържанието на вашия сайт, вероятно не сте заместили файла index.html.

Все още тая надежда, че не всичко е изгубено и чакам развоя на събитията, ако има такъв.
--
Снощи с една от най-добрите ми приятелки си говорихме за това как някои хора умишлено, макар и не съвсем, си оплитат живота. Отдавна съм забелязала тази масова тенденция сам да усложняваш всичко в живота си. Според приятелката ми това се дължи на неориентираността на индивида, който е съвсем объркан и не знае реално какво се случва в живота му, затова и върши неща, които не би трябвало. Смятам, че е права, от личен опит се убедих. Може да се поспори, разбира се, кое е правилно и кое не е, но това е друга тема.

Въпроса е, че когато бях депресирана и неориентирана, преди няколко години, сама вършех неща, които усложняваха ситуацията още повече, вгорчавах си живота по всевъзможни начини, макар да знаех, че това ще има неприятни последствия за мен самата. 

В момента виждам няколко такива примера около мен. Има едно момиче, което не харесвам особено. Е, тя единствено мисли за това как да си купи лещи и дрехи, как да си сложи изкуствена коса, да си оформи веждите, да се снима за сайта за запознанства, да качи снимките и всичките й „приятели” да й дадат оценка 10. Специално си купи перука, за да си направи фотосесия с нея и да я качи в сайта. 

Не знам дали това момиче осъзнава, че вместо да се изучи и да си гарантира някакво приблизително сносно бъдеще, тя се занимава с глупости, а времето лети, в крайна сметка наскоро навърши 18. Първото, което е, дружи главно с 13-14-годишни деца. Брат й твърди, че хлапетата са супер отворени, но за мен си остават деца, по дяволите... имам си мнение и по тоя въпрос. 

Колкото и да си „отворен”, колкото и да си „зрял за възрастта си”, ти в крайна сметка си на 13-14-15 или колкото е в случая... оставаш си дете и виждаш нещата по различен начин от истинския възрастен. Не, че всички 30-годишни са мега зрели, не казвам това. Говоря за наистина порасналите хора, с ясни идеи за света и реалността, хора, които могат да се справят с трудностите.

Та, идеята ми е, че едно момиче на 18, което дружи с 13-14-годишни, няма тази възможност за развитие, която би имала ако се срещаше с по-големи, израснали хора. От какво се интересува едно хлапе, по дяволите? От сайтове за запознанства, от това как да се напие, от визията си – дрехи, гримове, прически и всевъзможни кичове. А един възрастен, отговорен човек? Няма ли той по-сериозни грижи? Не му ли се налага всеки ден да се сблъсква с реалния свят, за да се издържа?

Това, разбира се, е много общо казано и е адски относително, ясно е, че има всякакви хора. Ясно е, че не всеки, който се издържа е супер зрял, но в крайна сметка му се налага да разсъждава по някакъв що-годе „възрастен” начин, за да може да изкара месеца със средствата, с които разполага например. Когато те издържат, нещата са различни. Това е според мен, разбира се, не твърдя, че ме е огряла Истината и сега съм решила да я споделя с вас, простосмъртните.

Според мен хората трябва да се позамислят малко какво искат за себе си и вместо да се контят и да изкарват деня си в клатене на краката по пейките и кафенетата, да се хванат и да помислят над живота си и над това какво искат да постигнат. И естествено, да направят нещо по въпроса. И аз мога да искам примерно да си направя фирма и да преуспея, но докато си стоя вкъщи и чаткам на компютъра, няма как да го реализирам.

Чудно дали моята „тайна” на успеха ще даде резултат. Смятам, че съм тръгнала по правилният път, но времето ще покаже. Каквото зависи от мен самата, вече го правя – осъзнах се, макар и малко късно, но нищо, ще си сърбам попарата. 

Внимавай какво си пожелаваш

Наскоро четох книга с такова заглавие, като под "наскоро" се подразбира преди няколко месеца, може би половин година вече, но както и да е, това са излишни подробности. Та, да се върна на първоначалната си мисъл... Внимавайте какво си пожелавате, защото може да се сбъдне! А и както е казал Оскар Уайлд (дано не бъркам, но мисля, че беше той): "Най-много сълзи са пролети от сбъднати мечти". Прав си е бил човека. Особено, когато си пожелаваш неща, когато все още си неспособен да разсъждаваш трезво.

При мен случаят беше следният - когато станах на 8 години (или може би 7?), на мода беше сериалът "Касандра" и аз, разбира се, го следях. После дойдоха и следващите - "Вдовицата в бяло", "Заради любовта ти" и не помня вече кои още. Но идеята е, че се бях запалила адски много и си мислех, че, О, Боже!, е супер романтично да ти се случи наниз от интриги и мизерии, да се налага да се разделяш с любимия човек 200 пъти, заради хорските приказки и още милион глупости. Та какво направи глупавото 9-годишно момиче, след като изгледа една серия на "Сабрина", където тя си пожела да изживее любов като по сериалите? Е, пожела си същото, да. И убийте ме, замеряйте ме с камъни, наречете ме суеверна - досега не бях имала нормална връзка, сериозно. Освен може би последната, но и тя не е от най-нормалните реално погледнато.

Често си го мисля и си припомням, поисках го и го получих и накрая пак недоволна. Е, съжалявам, сестро, случва се.

Първият път момчето не ме вземаше насериозно, не знаеше какво иска и съответно свършихме доста зле. Беше го срам да се покаже с мен на улицата. Всъщност трябва да се има предвид, че бяхме на 14.

Когато бях на 16 (бях решила да не се занимавам с глупости, докато не стана на 18, но не го изпълних) срещнах един прекрасен човек, с когото си допаднахме. Той е страхотен и досега поддържаме приятелски отношения. Проблема е, че е мулат, а нашите не се радваха особено на идеята, така че се наложи да загърбя и тази връзка, която може би не беше особено сериозна, имайки предвид възрастта ни, но за момента бях щаслива с него.

След него дойде първата ми чат връзка, в която затънах до гуша и не можах да превъзмогна дълго време. И под дълго време се подразбира около 2 години. Абсолютно точно описана като наниз от интриги и мизерии... Няма да изпадам в подробности, но така и така бях започнала да затъвам в депресия, този човек ми помогна да доразвия това състояние и да съсипя няколко години от живота си (дори след раздялата имаше последствия). Не, че виня човека за собствените ми грешки, но доста ми "помогна" в случая. Но аз съм си виновна, де, няма съмнение в това.

Докато линеех по въпросният господин, се опитах да направя нещо с живота си и да сменя обстановката. Имах още няколко чат връзки, които бяха краткотрайни (като цяло, с изключения, разбира се) и съответно не ми помогнаха да го забравя така да се каже.

Сегашната ми връзка няма общо с никоя досега, може би защото сме зрели хора (уж) и не се поддаваме на глупави приказки и интриги. Кой, каквото иска да казва, ние сме си ние, обичаме се и докато това е факт, ще бъдем заедно. Край по въпроса.

И в крайна сметка - всеки сам кове съдбата си, аз не вярвам в приказки за големи книги и Божията ръка, която... бла бла тралала. Още като 14-годишна се убедих, че всичко, което се случва на хората, зависи от тях самите и от околните. Не, че ти е писано и не можеш да го промениш. Просто нещата се случват, заради други минали неща... Реално си давам сметка, че аз съм си избрала такива хора, затова съм изживяла и съответните моменти с тях, но промитият ми от малка мозък отказва (до известна степен) да приеме реалността и да асимилира, че не ми е виновно провидението за ненормалните връзки.

Супер дупер нечовешко е да си извънземно

http://aborted.brain-child.free.bg :

Поради технически проблем, сайтът временно е недостъпен. 
Опитайте пак след няколко дни... 
03.08.2009

Тръпнем в очакване и стискаме палци.
--
„Супер дупер нечовешко е да си извънземно.” (Не съм го измислила аз, един познат си го беше написал в скайп настроението и още тогава ми се стори забавно.)

Изтрил ми се е канала в IRC мрежата. Реално погледнато е логично да се изтрие, не съм влизала от толкова време, че не мога да си спомня чак кога беше. А и при всички положения не съм редовна „чатърка” отдавна. Даже и за малко не влизам вече.

Като се сетя за времето, когато IRC беше значителна част от живота ми, чак се просълзявам от умиление. Колко виртуални връзки, колко виртуални приятели, колко виртуално беше всичко изобщо.

Разбира се, още поддържам връзка с някои хора, с които се запознах тогава. И да, дори със сегашният ми приятел се запознахме в IRC. Все още не съм загърбила напълно този начин на живот, въпреки че имам значителен напредък.

Главната причина по принцип е, че живея в малко градче, а и съм странен човек, не обичам нови запознанства, срам ме е да направя първата крачка, така че имаше един период, когато бях сама. Не буквално, но контактите ми с хора бяха ограничени до минимум. За това, разбира се, донякъде е виновна и депресията, в която бях изпаднала, като в бездънна яма. Беше труден период за мен, затова се вкопчих в IRC като в спасителен пояс, за да се почувствам и аз нормална и да говоря с живи хора, нищо, че са „от другата страна на жицата”.

Лесно е да общуваш там, лесно се приспособих, запознах се с много хора и чата се превърна в част от ежедневието ми. Имах си виртуален приятел, разбира се, с когото редовно се лъжехме, но това беше част от играта. За пръв път изживях любовна история като по сериалите, точно както си бях пожелала като малка. Голяма драма, много интриги, лъжи, сълзи, депресия... ако напиша книга, предполагам, че любителите на розови сериали биха се зарадвали.

И все пак благодарение на точно тази любовна история ми останаха много обици на ухото и едно прекрасно приятелство, така че не съжалявам за изгубеното време. Миналото ми е скъпо, нищо, че беше отвратителен наниз от интриги и лъжи, мое си е. Такова ще си го помня. Остана ми само да се обръщам назад и да бърша сълзи на умиление, докато си припомням какви бяхме и правя равносметка какви станахме.

Бебе ли каза?!

Наскоро си купих една лятна рокля, която е доста широка и прохладна, но с нея изглеждам като бременна. Понеже често си го мисля, когато я нося, накрая взех и да се сънувам така. 

В съня бяхме две момичета и едно момче, което ни преследваше и двете. След време разбрахме, че иска да ни убие. Когато ме намери, му казах, че съм бременна от него, за да ме остави жива, а той се разнежи адски много като разбра, даже ме обвини, че не съм му казала по-рано. Ама как да му кажа като аз самата не знаех, хах. 

Докато си говорех с него в някакво мазе, подпряна на пералня, поглеждам надолу към корема си и виждам, че наистина съм бременна, напипвам си корема под роклята, за да се уверя. Точно в този момент усещам зверска болка и усещам с ръка пъпна връв (колко логично и реално...), при което се паникьосвам и му казвам на човека, че са ми изтекли водите и раждам. Хвана ме той за ръка и ме заведе до колата си.

Следващата сцена е как пътуваме към болницата, но не можем да я намерим. Когато най-накрая стигнахме, се оказа, че е паркирал от другата страна и трябва да търсим къде е родилното. След сума време го намерихме, една лекарка ме посрещна и ми каза да легна на някакво легло. След това ме попита на колко минути са ми контракциите, а аз стоях и гледах като теле. Добре, че ме събудиха...

Доста често взех да се замислям за деца, защото много от познатите ми или наскоро родиха, или са бременни. Преди мислех, че искам да имам деца, но сега тотално се отказах. Изобщо не съм готова за такава саможертва, честно. Може би след време, не изключвам възможността, разбира се, и това да стане, но доколкото зависи от мен – няма да е скоро. 

Причината да взема това решение е, че все по-често започнах да общувам с разглезени хлапета и се шашкам, не искам и моите да са така, а реално погледнато не знам как бих ги възпитала аз ако бяха мои. 

Едно момченце, което преди много ме слушаше (сега също ме слуша, когато ми го оставят) е станало толкова лигаво и разглезено, че избягвам да съм при него, когато има и други хора. Особено с майка си се държи ужасно, вика й, за какво ли не, а е само на 8. Дали бих толерирала това? Надявам се отговора да е не!

Малката ми братовчедка е само на 7, а върти интриги като за световно. Обича да се лигави и да си налага мнението. Като цяло се опитва да прави, каквото си иска. Има моменти, когато може да те разплаче от обида, такива работи говори без изобщо да съзнава (надявам се) как ти въздействат думите й.

Малкото сладко бебе на една приятелка е наистина едно дребно пухкаво фъстъче, обожавам да си играя с него, а той си умира от кеф като го хвана и започна да го въртя насам натам. На 4 месеца е сладура, но пък от това, което ми разказва майка му... е, стряскам се! Постоянно трябва да е с него, почти не може да спи, камо ли някаква работа да свърши вкъщи. От майка ми знам, че брат ми е бил такъв, приятелят ми също е бил такова ревливо бебе, доста от познатите ми също. Явно само аз съм била послушна и кротка... 

Надявам се след време майчиния инстинкт и/или биологичния часовник, или каквото и да е, да си каже думата и да се реша на тази крачка, но сега засега ще пропусна, благодаря! Най-малкото няма как да го отгледам в момента... пък и само бебе ми липсва, за да е пълна картинката. Ще видим... след години... вероятно...

Неудобството да имаш смотани бивши

[1:45:15] Същия познат каза: good news
[1:45:23] Същия познат каза: ownera na free.bg raboti po restore-vane na failovete
[1:45:36] Същия познат каза: kolko shte e uspeshno ne znam
[1:51:13] Нона каза: мерсим за инфото! ще стискам палци
[1:51:16] Нона каза: (:

Амин.
--
Нещо е полудял светът сякаш или може би аз полудявам съвсем, след като не ме напуска усещането, че някой много скоро ще пострада благодарение на мен. Не буквално, разбира се, но все пак...

Част от неудобството на това да имаш бивши е, че те знаят прекалено много неща за теб, още по-лошо става, когато преди години си бил комплексирана тийнейджърка, която е смятала, че е влюбена в даден човек, за когото впоследствие разбира, че е пълен кретен. Да, това съм аз, това е моята история и такъв е моят бивш.

Когато ме заряза, заради друга, която, съжалявам, че ще го кажа, но е доста по-зле от мен във всяко отношение, поне от това, което видях си извадих такива изводи, помислих, че ще умра. Изпаднах в депресия, която трая 4 месеца и беше ужасно. Не спирах да слушам дуум метъл, плачейки за него. Само ще вметна за протокола, че точно тогава се бяха случили още няколко неща, които тотално ме съсипаха. Реално те бяха много по-гадни от зарязването, но да речем, че това беше черешката.

След като в крайна сметка се посъвзех, а той не спираше да си играе с мен, да ме преследва и да ми казва, че ме обича и че е адски объркан, реших да го изхвърля от живота си завинаги. Той не беше съгласен, но никой, по дяволите, не го питаше за мнението му. Беше направил собствения си избор, за което не го виня, но исках и аз да направя своя, за мое собствено добро, за да се отърва от него и да започна начисто, преодолявайки миналото.

Както и да е, въпреки решението ми, той не спря да ме преследва, но след упорито игнориране от моя страна, най-накрая се поуспокои. Отвреме навреме се появява и до днес, за да ме подразни малко, но в крайна сметка отдавна не го възприемам като „бившият ми”, така че не реагирам, както преди.

Имах известни подозрения, че все още има чувства към мен, защото го знам какъв е и не бих се учудила. Реално ме заряза, защото живеем в различни градове, което си е доста сериозна пречка. Но явно "милият" още не го е преодолял...

Днес разбрах от една позната, че "бившият" използва името ми, за да се представя за някаква кифла и да върти интриги. И й казал, че го прави, защото „още ме харесва и иска да ме дразни”, но се предполага, че общата ни позната не трябва да ми казва. Бясна съм, разбира се. Ако ще има жертви, той ще е първата и единствена такава.

Не знам как да игнорирам факта, че е такъв идиот. Още по-малко ми е ясно как ще игнорирам до края на живота си факта, че съм била толкова идеално куха, за да обичам такъв човек.

Чувството да изгубиш

Сполетя ме новината за не-функционирането на free.bg преди няколко дни. Опитвах се да вляза в сайта на любимия си форум, но уви. Помислих, че ще се оправи скоро, случвало се е и преди, имаше май два такива периода, когато не можехме да се влизаме там.  

Така се изредиха няколко дни, а аз все така не можех да се свържа... И изведнъж излезе съобщение от Германия на адреса на форума... Случайно изтрили харда (?) на някой си господин Петров. 

Не исках да си мисля най-лошото, надявам се (все още!) да се оправи всичко и free.bg да се завърне здрав и читав. И все пак в скайп настроението на един познат, който се занимава с информатика (не, не ме питай с какво точно, нямам идея, честно, личи ми от километри) прочетох "RIP free.bg". Странно е... Все още не мога да повярвам, не искам да приема, че няма да се върне. Реално не знам дали изобщо е възможно да се оправи, по дяволите. 

Този момент ми напомня за друг подобен, който се случи наскоро... Когато гледах първия репортаж, където се казваше, че Майкъл Джексън е починал. Знам, че няма място за сравнение - сайт и човек... но все пак! Става въпрос за неща, които са ми далечни и не са мои, а в същото време са ми скъпи. 

Вярно, за смъртта на Майкъл Джексън оревах света в продължение на няколко дни, докато накрая асимилирах, че той просто няма да се върне... все още се чувствам ужасно като се сетя. За сайта може би няма да плача... за любимия ми форум, мястото, където с най-добрите ми приятели пишем за ежедневието си - е, за него може и да поплача. Ще ми липсва ако не се върне... всичко, което сме писали в продължение на повече от 2 години се е затрило. Когато си го помисля, оная буца в гърлото напомня за себе си. 

А, и... о, да, голяма лигла съм, да се превземам така и да се изкарвам супер жертва на ужасната си орис, Боже! Тъпа лигава кранта, вероятно съм дебела, пъпчива и нямам собствен живот, за да стигна до тук - да мрънкам за някакъв си форум...  

Всеки може да мисли, каквото пожелае. За мен форума (the forum!) е скъпо виртуално място, където можех да пиша за всичко без някой да ми каже, че съм тъпа, че съм задръстена или да се опита да ме унижи, по какъвто и да е начин, затова, че имам мнение различно от неговото. Няма да споменавам имената на други форуми, който е бил там - знае!  

Този форум, нашият, е различен от всички останали, защото си е НАШ пък! Ще ми липсва, по дяволите... 

RIP aborted.brain-child.free.bg...