Първи ден в Сеговия

Дойдох в Сеговия за пръв път от 6 години и всичко ми е толкова познато... почти нищо не се е променило. Всичко си е както преди, сякаш никога не съм си тръгвала. 

Шест часа път, адска жега, липса на климатик – общо взето се насъбраха няколко неща и резултата е схващане на разни части на тялото и умора, но пък безсънието си казва думата. Не знам дали е чак болестно състояние при мен, но колкото и да съм изморена, не мога да заспя от раз. Та както и да е!  

Пристигнахме в Нава към 9 и нещо вечерта, а тръгнахме в 4 следобяд. Първата ми работа беше да ида до къщата на Хаби... Нямах много ясен спомен къде живее, но я намерих. Отвори ми майка му, а когато излезе той, се разплаках. Толкова висок е станал и толкова хубав... променен е адски много, въпреки че си е все същия Хаби, който аз помня.  

Утре ще видя и останалите, не всички за жалост, защото всеки е из разни кътчета на Испания, за да прави практики или на работа, или просто са се преместили. Жалко от една страна, но пък от друга се радвам за тях, всеки се е ориентирал нанякъде, всеки си е хванал живота/хляба в ръце и следва я мечта, я пътят, който си е избрал.  

Нямам търпение да ги видя, да ги прегърна и да поговоря с тях. С Хаби се видяхме за съвсем малко, докато отидох до тях, докато се преоблече, докато стигнем до къщата на Джени, после до тази на Виктор... е, стана време да тръгваме за Санчонуньо.  

Джени не беше вкъщи. Като звъннахме на домофона отговори Хорхе, брат й. С Хаби проведоха доста интересен разговор:  
- Джени там ли е?  
- Не, няма я.  
- Кога ще се върне?  
- Кой си?  
- Хаби.  
- Ще се върне скоро.  

Ако я търсеше друг, можеше да не се върне изобщо... Но пък да не ставам злобна, де!  

Нава си е все същата. Не помнех ясно всичко и се чувствах странно. Докато бях там, се чувствах просто като в сън... не можех да повярвам, че най-после съм... вкъщи.