Заравям лице във възглавницата - мирише на минало. Спомням си онази утрин, когато за пръв път се събудих „твоя”... Изглежда толкова далечно, а в същото време ми се струва, че мога да те докосна, чувствам се сякаш не живееш в друг свят, до който нямам достъп. Отне ми всичко, което мислех, че имам, но отдавна съм ти простила, нали си запазих най-ценното – поуката, а за бакшиш ми остави безброй спомени.
Гледам старите снимки и изпитвам непреодолимото желание да плача за миналото, онова, което уж беше общо. Защо не го правя ли? Защото вече не виждам смисъл да роня сълзи заради твоите измислици. Липсваш ми, все още искам да разбера всичко, но осъзнавам, че няма да мога.
Неуморно разглеждам снимките ти и познатият образ ми се усмихва от екрана. Обичах усмивката ти, обичах дори големия ти нос и късите пръсти... но най-много от всичко обичах лъжите ти.
--
Снощи ме обзе познатото чувство на носталгията, сетих се за миналото, за старият ми живот в България и изобщо на всички места, където съм живяла. Спомних си за всички по-близки хора, които ми позволиха да ги опозная и на които разреших да опознаят мен такава, каквато съм.
Странно е как времето минава, а мозъка се изчиства от лошото и оставя само хубавите спомени. Всъщност не точно, по-скоро придава дори на лошите спомени нещо, което те кара да си спомняш за тях с умиление.
О, ти, минало незабравимо...
изпълнено със радост и тъга,
от всичко е най-лесно обяснимо,
че те обрисувах със дъга.
ROFL, напомнете ми повече да не се поддавам на изкушението да импровизирам...
А, напротив, много добре ти се получава...
ОтговорИзтриванеИначе да, не знам каква е тази супер-дупер гадна склонност да се потулват гадните чувства от спомените, та дори да си ги разкрасяваме и да им се радваме. Много е глупаво. Особено когато се отнасят пряко за хора, който са ти били близки.
Хей, защо ли се разделихме? Всичко беше окей. Ходихме еди къде си, правихме еди що си, беше толкова хубаво!
Да, точно *подбелва очи*
Само аз ли не съм се разделяла с никого?Имам чувството,че цял живот съм била тук,а не е баш така.Бях прекалено малка за да създам каквито и да е приятелства,когато живеех във Варна и Повеляново.Хората,с които съм се разделила тук ги виждам често...нямам за кого да тъжа,освен за роднини,които са някъде другаде...всъщност само баба ми.За сметка на тва пък се затормозявам с по несъществени работи и си компенсирам тая липса.
ОтговорИзтриванеКофти е така-да се разделиш с добри приятели.>_>