Внимавай какво си пожелаваш

Наскоро четох книга с такова заглавие, като под "наскоро" се подразбира преди няколко месеца, може би половин година вече, но както и да е, това са излишни подробности. Та, да се върна на първоначалната си мисъл... Внимавайте какво си пожелавате, защото може да се сбъдне! А и както е казал Оскар Уайлд (дано не бъркам, но мисля, че беше той): "Най-много сълзи са пролети от сбъднати мечти". Прав си е бил човека. Особено, когато си пожелаваш неща, когато все още си неспособен да разсъждаваш трезво.

При мен случаят беше следният - когато станах на 8 години (или може би 7?), на мода беше сериалът "Касандра" и аз, разбира се, го следях. После дойдоха и следващите - "Вдовицата в бяло", "Заради любовта ти" и не помня вече кои още. Но идеята е, че се бях запалила адски много и си мислех, че, О, Боже!, е супер романтично да ти се случи наниз от интриги и мизерии, да се налага да се разделяш с любимия човек 200 пъти, заради хорските приказки и още милион глупости. Та какво направи глупавото 9-годишно момиче, след като изгледа една серия на "Сабрина", където тя си пожела да изживее любов като по сериалите? Е, пожела си същото, да. И убийте ме, замеряйте ме с камъни, наречете ме суеверна - досега не бях имала нормална връзка, сериозно. Освен може би последната, но и тя не е от най-нормалните реално погледнато.

Често си го мисля и си припомням, поисках го и го получих и накрая пак недоволна. Е, съжалявам, сестро, случва се.

Първият път момчето не ме вземаше насериозно, не знаеше какво иска и съответно свършихме доста зле. Беше го срам да се покаже с мен на улицата. Всъщност трябва да се има предвид, че бяхме на 14.

Когато бях на 16 (бях решила да не се занимавам с глупости, докато не стана на 18, но не го изпълних) срещнах един прекрасен човек, с когото си допаднахме. Той е страхотен и досега поддържаме приятелски отношения. Проблема е, че е мулат, а нашите не се радваха особено на идеята, така че се наложи да загърбя и тази връзка, която може би не беше особено сериозна, имайки предвид възрастта ни, но за момента бях щаслива с него.

След него дойде първата ми чат връзка, в която затънах до гуша и не можах да превъзмогна дълго време. И под дълго време се подразбира около 2 години. Абсолютно точно описана като наниз от интриги и мизерии... Няма да изпадам в подробности, но така и така бях започнала да затъвам в депресия, този човек ми помогна да доразвия това състояние и да съсипя няколко години от живота си (дори след раздялата имаше последствия). Не, че виня човека за собствените ми грешки, но доста ми "помогна" в случая. Но аз съм си виновна, де, няма съмнение в това.

Докато линеех по въпросният господин, се опитах да направя нещо с живота си и да сменя обстановката. Имах още няколко чат връзки, които бяха краткотрайни (като цяло, с изключения, разбира се) и съответно не ми помогнаха да го забравя така да се каже.

Сегашната ми връзка няма общо с никоя досега, може би защото сме зрели хора (уж) и не се поддаваме на глупави приказки и интриги. Кой, каквото иска да казва, ние сме си ние, обичаме се и докато това е факт, ще бъдем заедно. Край по въпроса.

И в крайна сметка - всеки сам кове съдбата си, аз не вярвам в приказки за големи книги и Божията ръка, която... бла бла тралала. Още като 14-годишна се убедих, че всичко, което се случва на хората, зависи от тях самите и от околните. Не, че ти е писано и не можеш да го промениш. Просто нещата се случват, заради други минали неща... Реално си давам сметка, че аз съм си избрала такива хора, затова съм изживяла и съответните моменти с тях, но промитият ми от малка мозък отказва (до известна степен) да приеме реалността и да асимилира, че не ми е виновно провидението за ненормалните връзки.