В 7 следобяд най-сетне бях на кръстовището Кока-Навас де Оро, пред църквата. Обадих се на Джени и отидох у тях. Видяхме се, излязохме, отидохме да извикаме Хаби и тръгнахме към кафенето „Травесия”, където момичетата се бяха събрали за по бира.
Стоях с тях общо 2 часа (приблизително), а те не спряха да си разказват разни клюки. Снимахме се, бях щастлива в началото, но после се почувствах глупаво. Стоях и мълчах... какво мога да говоря за хора, за които не съм и чувала?
По едно време на Хаби му звъннаха да го питат къде е и с кого, той отговори: "В Травесия, с момичетата и с Нона." Тогава вече реално почувствах, че вече не съм част от групата.
Към 9 си тръгнаха към къщи (всеки към своята къща), за да се преоблекат и да идат на фиестата в Кока, за да се напият и напушат.
Останах... с пръст в уста? Единствено Иса не отиде, а предпочете да стои с мен. „Не съм те виждала от 6 години, един път си дошла, къде да ходя? Всяка година има фиеста в Кока...”
Никога не съм била близка с нея, но пък изкарахме вечерта страхотно. Открихме, че имаме много общо, като характер, музикален вкус, хобита и т.н. Темите се редяха една след друга, не е имало моменти на „неловко мълчание”, докато през онези 2 часа с... най-добрите ми приятели от детството, не обелих и дума, защото просто не знаех какво да им кажа, при положение, че бяха ентусиазирани да си разказват за минали купони и как са се напивали, как са забравяли хора в различни села, как не са се връщали да ги вземат и кой какво направил или казал през последната седмица и изобщо.
Останах разочарована. Пак се подведох сама и имах прекалено големи очаквания. Не казвам, че не ми беше хубаво, просто не очаквах хората, които толкова много обичам, да са се превърнали в обикновени пияндета, неспособни да се забавляват без да се наквасят. От друга страна ми беше обидно, че им стигнаха 2 часа с мен за 6 години. Просто очаквах малко повече ентусиазъм...
Сутринта пак ще минем отново през Нава, не искам да се обаждам на никого, по всяка вероятност ще спят... Единствено с Иса ще се срещна, кой знае кога пак ще я видя, а се забавляваме страхотно заедно. Мъчно ми е за някои от останалите, искаше ми се пак да бъдем, както преди... Жалко, че времето лети безмилостно и променя хората, понякога до неузнаваемост.
Днес установих, че дори и тук не мога да се почувствам като у дома си вече. Тъжно е... не мислех, че ще дойде тоя момент, да се отдръпна дори от тях. Явно аз съм тази, която се е променила прекалено много и се е отчуждава малко по малко от миналото си.
Стоях с тях общо 2 часа (приблизително), а те не спряха да си разказват разни клюки. Снимахме се, бях щастлива в началото, но после се почувствах глупаво. Стоях и мълчах... какво мога да говоря за хора, за които не съм и чувала?
По едно време на Хаби му звъннаха да го питат къде е и с кого, той отговори: "В Травесия, с момичетата и с Нона." Тогава вече реално почувствах, че вече не съм част от групата.
Към 9 си тръгнаха към къщи (всеки към своята къща), за да се преоблекат и да идат на фиестата в Кока, за да се напият и напушат.
Останах... с пръст в уста? Единствено Иса не отиде, а предпочете да стои с мен. „Не съм те виждала от 6 години, един път си дошла, къде да ходя? Всяка година има фиеста в Кока...”
Никога не съм била близка с нея, но пък изкарахме вечерта страхотно. Открихме, че имаме много общо, като характер, музикален вкус, хобита и т.н. Темите се редяха една след друга, не е имало моменти на „неловко мълчание”, докато през онези 2 часа с... най-добрите ми приятели от детството, не обелих и дума, защото просто не знаех какво да им кажа, при положение, че бяха ентусиазирани да си разказват за минали купони и как са се напивали, как са забравяли хора в различни села, как не са се връщали да ги вземат и кой какво направил или казал през последната седмица и изобщо.
Останах разочарована. Пак се подведох сама и имах прекалено големи очаквания. Не казвам, че не ми беше хубаво, просто не очаквах хората, които толкова много обичам, да са се превърнали в обикновени пияндета, неспособни да се забавляват без да се наквасят. От друга страна ми беше обидно, че им стигнаха 2 часа с мен за 6 години. Просто очаквах малко повече ентусиазъм...
Сутринта пак ще минем отново през Нава, не искам да се обаждам на никого, по всяка вероятност ще спят... Единствено с Иса ще се срещна, кой знае кога пак ще я видя, а се забавляваме страхотно заедно. Мъчно ми е за някои от останалите, искаше ми се пак да бъдем, както преди... Жалко, че времето лети безмилостно и променя хората, понякога до неузнаваемост.
Днес установих, че дори и тук не мога да се почувствам като у дома си вече. Тъжно е... не мислех, че ще дойде тоя момент, да се отдръпна дори от тях. Явно аз съм тази, която се е променила прекалено много и се е отчуждава малко по малко от миналото си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Моля, пишете на кирилица.