Каква нощ...

Много често ми се случва да не мога да заспя и стоя будна до късно/рано сутринта преди да успея да преборя безсънието, което от своя страна ми носи една върволица от проблеми, които за мен са си доста важни. Нервност, кошмари, умора...

На първо място слагам кошмарите като важна част от живота и същността ми. С мен са навсякъде. Освен, че нощем сънувам глупости, през деня кошмарите ми ме преследват под формата на безкрайна параноя, която понякога отстъпва място и на истерията.

Тази нощ сънувах Тони Стораро и, по дяволите, мисля че беше най-ужасният кошмар, който съм имала някога. Сънувах, че е на 31 години (не знам на колко е всъщност) и преследваше едно момиче на 16 (тя всъщност е на 18, но както и да е). След като тя е смотла (да, наистина е смотла), а в съня ми той беше гнусен (почти толкова, колкото "музиката" му в реалния живот), сънувах, че флиртуват и смятах, че това не е правилно заради възрастта им, та започнах да се изнервям и ядосвам. Казах им, че не трябва да го правят, но те не ми обръщаха внимание.

После излязох от стаята и отидох в нещо като хол в някакъв апартамент. Там имаше едно момиче, което в съня ми беше наркоманка. След като вече бях бясна на хората от другата стая, започнах да крещя, че всички са гнусни и да се питам как могат да правят такива неща - да се дрогират и да правят секс с непълнолетни. Накрая всички дойдоха в хола и ме гледаха на кръв. Аз се почувствах ужасно и попитах една позната (в реалния живот е сестра на момичето, което искаше да спи с "певеца") дали смята, че трябва да се обеся. Тя каза, че да и също така, че не трябва да се ядосвам толкова, защото вреди на здравето. После се събудих.

Такива ситуации ми се случват понякога и в реалния живот. Нервността ми вече е толкова преувеличена, че съм започнала да се бъркам в живота на хората и да се сърдя (на себе си) след това, защото се притеснявам прекалено много за всичко. Не знам мен какво ме интересува, че някаква си на 16 години е правила секс със "старец" на 30. Е, да, ама не, ядосвам се, защото не е правилно и е гнусно. Предпочитам да не го мисля, но накрая се превръща в болна тема. Също, както и наркотиците. Всъщност не би трябвало да ме интересува какво правят или не правят хората, но ако смятам, че не постъпват добре, не мога да стоя със скръстени ръце. Не, че правя нещо, за да спрат да се дрогират, просто се ядосвам. Единственото, което постигам е да си вгорчавам живота, знам. За нещастие, все още има черти от характера ми (който сам по себе си е доста странен), които не мога да контролирам.

Би трябвало да се отпусна малко и да спра да приемам живота толкова насериозно, но какво да правя, след като имам мнение за някои работи, които за нещастие се случват постоянно около мен...

Какво, по дяволите...?

Когато дойдох в Испания, смятах, че живота ми е с краката нагоре. Бях на тринайсет и всичко, което познавах до момента се беше преобърнало наопаки, защото може би не бях готова за такава промяна. А може би да, нали децата се адаптират по-бързо към промените.

Първият ден на училище беше цяло приключение за мен. Следващите месеци също.

Когато за пръв път отидох там и влязох в класната си стая, имаше трима човека. Първият учебен ден съвпадаше с фиестите в селото и никой от тези, които живееха там не дойде на училище. Трите момчета, които присъстваха, бяха от съседното село. Аз не говорех испански и се опитвах да комуникирам на английски, но първият час беше точно по испански език.

Когато хората говореха помежду си, винаги мислех, че говорят за мен и почти през цялото време бях на косъм да се разплача, най-вече, когато се смееха. С времето се научих да контролирам това, защото си дадох сметка, че светът не се върти около мен, но тогава го преживявах тежко.

Когато фиестите свършиха, всички дойдоха на училище. След като бях новата и още повече чужденка, всички се опитваха да говорят с мен, но аз трудно ги разбирах. Имената им ми изглеждаха странни и трудни за запомняне. Мисля че те от своя страна ме виждаха като човек от друг свят, различен и интересен. Някой, който не е способен да комуникира с тях, но който може би може да им разкаже интересни неща за държавата си.

С времето тези хора се превърнаха в най-добрите ми приятели. Научиха ме на езика си, помогнаха ми да напредна и ме приеха като една от тях още в началото. Никога не почувствах дори капка дискриминация от ничия страна, само разбиране, интерес, внимание и най-вече подкрепа.

Спомням си колко бях изплашена, когато влязох в училището за пръв път, когато видях всички тези непознати да се боричкат в коридора, да се удрят и обиждат (предполагам). Казах на майка ми: "Мамо, не ме оставяй тук..." и си представих всякакви ужасии, които бях виждала в американските филми. Но всичко беше наред в края на краищата. Страха изчезна скоро и отстъпи място на безкрайната ми благодарност към всички тези хора, които ме приеха и ме обичаха, каквато съм и които днес са едни от най-добрите ми приятели.