Какво, по дяволите...?

Когато дойдох в Испания, смятах, че живота ми е с краката нагоре. Бях на тринайсет и всичко, което познавах до момента се беше преобърнало наопаки, защото може би не бях готова за такава промяна. А може би да, нали децата се адаптират по-бързо към промените.

Първият ден на училище беше цяло приключение за мен. Следващите месеци също.

Когато за пръв път отидох там и влязох в класната си стая, имаше трима човека. Първият учебен ден съвпадаше с фиестите в селото и никой от тези, които живееха там не дойде на училище. Трите момчета, които присъстваха, бяха от съседното село. Аз не говорех испански и се опитвах да комуникирам на английски, но първият час беше точно по испански език.

Когато хората говореха помежду си, винаги мислех, че говорят за мен и почти през цялото време бях на косъм да се разплача, най-вече, когато се смееха. С времето се научих да контролирам това, защото си дадох сметка, че светът не се върти около мен, но тогава го преживявах тежко.

Когато фиестите свършиха, всички дойдоха на училище. След като бях новата и още повече чужденка, всички се опитваха да говорят с мен, но аз трудно ги разбирах. Имената им ми изглеждаха странни и трудни за запомняне. Мисля че те от своя страна ме виждаха като човек от друг свят, различен и интересен. Някой, който не е способен да комуникира с тях, но който може би може да им разкаже интересни неща за държавата си.

С времето тези хора се превърнаха в най-добрите ми приятели. Научиха ме на езика си, помогнаха ми да напредна и ме приеха като една от тях още в началото. Никога не почувствах дори капка дискриминация от ничия страна, само разбиране, интерес, внимание и най-вече подкрепа.

Спомням си колко бях изплашена, когато влязох в училището за пръв път, когато видях всички тези непознати да се боричкат в коридора, да се удрят и обиждат (предполагам). Казах на майка ми: "Мамо, не ме оставяй тук..." и си представих всякакви ужасии, които бях виждала в американските филми. Но всичко беше наред в края на краищата. Страха изчезна скоро и отстъпи място на безкрайната ми благодарност към всички тези хора, които ме приеха и ме обичаха, каквато съм и които днес са едни от най-добрите ми приятели.