Бягай!

Видях те като точка и плувайки пред очите ми
остана изображението на очите ти,
като тъмното петно, опасано от огън,
което плува и заслепява ако гледаш слънцето.

Където и да насоча погледа си,
отново виждам как зениците ти горят,
но не намирам теб, погледа ти,
едни очи - твоите, нищо повече.

От стаята си ги гледам в ъгъла
как блестят във фантастични откъси.
Докато спя, чувствам как се навеждат 
широко отворени над мен.

Знам, че има луди огньове, които нощем
водят пътника към загиване;
аз се чувствам привлечен от очите ти,
но на къде ме завличат не знам.
--

Импровизиран превод на Бекер. Не претендирам да е перфектен, аз го разбирам по този начин, така че тихичко. Върти ми се из главата цяла вечер и се реших да го пльокна тук.

В последно време нещо ме е обзело желание за усамотение. Търча си напред-назад и ми се иска все да съм сама. Иска ми се просто да си взема книжката и да ида да пия кафе на плажа примерно. И никой да не ме занимава с глупостите си, защото честно да си кажа ми е през гз кой, какво, кога, къде. Който има проблеми, да си ги решава. Не, че нещо, но до сега никой не ме е попитал как съм и дали може да ми помогне с нещо. 

Чувствам се все още афектирана от последните интриги, които се завъртяха в нашето китно морско селце... Не обичам да говоря с българи в чужбина. Защо ли пак се излъгах? Бягай! Чак ми е чудно дали пак ще се доверя на подобни индивиди. Бягай! Не мога да се развивам в агресивна обстановка, както казва един приятел. Бягай! Както и да е, не, че е станало нещо специално или по-различно от друг път, но пък писва. Как не се намери един нормален човек, с когото да седнеш на кафе/бира и да говориш за интересни неща, вместо да се чудиш само кого да обсъдиш. Все едно ми е зор кой какъв телевизор има и за колко пари го е купил. Ало, огледай се! Мамка ви просташка. 

Аз съм си виновна, защото ПАК направих компромис. Никакви такива вече, дреме ми. Чалгарски манталитет? Чао. Пишеш "ас"? Чао. Нямаш теми на разговор освен хората и животите им? Чао. Не четеш? Чао. Не пишеш грамотно изобщо? Чао. Занимаваш се с клюки? Чао. И всичко ще бъде прекрасно, ако изключим "незначителния" факт, че наоколо няма нормални хора и честно казано всички са тъпаци. Лично мнение, дреме ми дали някой би се обидил. 

Бягай!

Както и да е. Миналата седмица си хванах влакчето и отпътувах за един от близките градове. Планирам да започна да правя това все по-често. Без компания.

... Бягай! 

Утре е петък

Най-накрая. Не, че седмицата ми се стори дълга, но се чувствам задължена да възкликна, че НАЙ-НАКРАЯ идва петък. 

Предполагам, че съм на работа до другата седмица, което нямам представа дали е хубаво или не. Преди малко казах какво мисля по даден въпрос и сега се чувствам по-добре. Днес става една година, откакто си хванах товато под ръка и направих първото си пътешествие в "чужбина" сама. Снощи направих нещо, за което би трябвало да съжалявам, но не е така.

Това са новостите около мен. В рамките на 24 часа (даже по-малко) се случиха толкова неща и разбрах толкова неща... И хич не знам все още дали всичко това е хубаво или не е. 

"Съжаляваш ли?" Не знам. Надявам се да не се налага.

Мързелива неделя

Поредната, де. Май всяка неделя ми е мързелива. Самото очакване на понеделник ме изморява и идеята, че трябва да стана в 5:00, пет поредни сутрини, започвайки от утре. 

Всъщност не е толкова зле, но самото очакване... бля. Денят минава бързо през седмицата, забавно е, смеем се, организираме се идеално и всичко е свършено бързо и ефикасно. Обичам да работя така. Мразя конфликтите, които имах с предната колежка. Предния месец наистина ходех без желание на работа и се изприщвах само от факта, че ще я видя след два дни спокойствие без нея. Не, че е толкова зле жената, но когато не се разбираш с един човек, просто е... тягостно. Знам ли и аз. Денят се влачеше, времето направо се гавреше с мен и не искаше да тече като хората. Сега мога просто да се радвам, че няма да преживявам същите неща отново. 

И мозъка ми отново се спря да идеята за мързеливата ми неделя. И вчерашната мързелива събота, когато не си мръднах задника от стола... Направо съм за убиване. Трябваше да ида на плаж, но пък имах изненада следобяд, така че щеше да е бая неловко да се цвъкна на плажа с червени петна по гащите. 

Хм, защо точно в събота? Съсипа ми плановете всъщност. Аз си знаех, че ще довтаса вчера, де, затова отложих разнообразието си за след две седмици. Сега живея в очакване на това разнообразие и даже нещата се развиха по-добре така. Обичам всичко да става бързо, но като се налага да чакам две седмици, емоцията се удължава и очакването прави екскурзията ми още по-интересна. Невероятно, но факт. След разочарованието, че тази година няма да пътувам до България, мини-пътуванията ми до национални дестинации запълват празнотата в жадната ми за авантюри душа. Поетично, кратко и ясно.

Да, ето например, яде ми се сладолед, но го отлагам за следобяд. Така ще му се насладя малко повече, хах.