Или го губи...
--
Нещо взе да ми писва да се намирам в тази нелепа ситуация. Не, не знам какво да правя! Не, не мога да се правя, че съм в чудесно настроение и че не ми пука, докато отвътре се раздирам от яд, ревност и болка! Не мога, по дяволите! Това трябва ли да значи, че нямам достойнство? Че му позволявам да си играе с мен? Виновна ли съм, че не мога да играя игрички и да лъжа? Да, опитвам се да не показвам чак пък всичко, опитвам се да се държа на положение, но е шибано трудно... Понякога, както сега, просто не мога... утре как ще изкарам на работа? Утре не ми се мисли! Цял ден с него! И после пък целия уикенд БЕЗ него! Писна ми... чувствам се като втора ръка човек, като някаква плюнка, като захвърлена изтривалка... не знам и аз.
Знам, че той е прав за себе си. Аз за себе си също съм права, но това изобщо не ми помага. Ситуацията е една, фактите са на лице, а аз какво? Не мога да ги приема, не мога да ги асимилирам и изобщо да се съвзема от тоя обрат...
Знам, че пиша глупости, но съм объркана. На моменти изглежда лесно да приема всичко като факт и да се примиря, но когато съм с него всичко е различно. Тогава ми се преобръщат вътрешностите, като се сетя, че предната вечер е бил с оная пача и са правили нещата, които преди аз правех заедно с него. Замени ме, това е. Заменена съм от първата курва, която му пусна език... И той си гледа живота, по дяволите, а аз не мога да го направя. Не е ли... глупаво от моя страна? Хъх...
Не знам какво мога да добавя. Просто всичко ми е размазано. Тежко ми е, че съм заменена, това ми е проблема. Знам, че всичко, което се случи беше възможно най-доброто, погледнато откъм последствия за мен и за него, но навика си казва думата. Липсва ми тъпото говедо... и аз на него му липсвам! На работа се държи сякаш нищо не е станало, сякаш все още сме... някакви. Не знам и аз. Какво си мисли? Говори ми после някакви работи... специална съм била, липсвала съм му, обичал ме... Няма нужда да съм специална на думи. Това, което прави ми е предостатъчно, за да преценя. Пак е започнал да пуши. Пак се кичи като циганин. Пак се проваля... превръща се в същия боклук, който беше, когато го "намерих".
Яд ме е, че усилията ми да му помогна отиват на вятъра. Защото той се промени... преди... А сега... Разделихме се и всичко по старому. Гадно е от негова страна! Много подло! След всичко, което направих за него...
Чувствам се сякаш ми е кофти само, защото се грижех за него, а сега няма за кого да се грижа. Не знам защо, но тази мисъл ме споходи ненадейно, хах. Не знам вече какво да мисля, наистина съм объркана, а главата ми се върти от толкова премисляне на едно и също.
Щеше да ми е много по-лесно ако не го виждах всеки ден, това е. Не искам да го виждам. Така няма да мога да го превъзмогна и до другата година, а ми писна от глупости. Осъзнавам, че той не е това, в което се влюбих преди толкова години. Осъзнавам, че всъщност обичам един боклук, но какво да направя, като вече му дадох всичко? Не мога да се откъсна, искам си своето... Признавам, че всъщност го обичам на инат. И все пак е трудно да го преодолея...
Надявам се да спра да мисля толкова за едно и също, по-добре да гледам напред, към коледните празници. Да видим дали ще ме ощастливи дядо Коледа със специалния подарък, който сама си направих, хах.
