Странно е да съм без него. Странно е, че от всичко се превърнахме в нищо. Знаех си, че днес ще бъде тежък ден... и беше. Но се справих доста добре, мисля. Страх ме е от бъдещето, но смятам да се изправя срещу него и да го посрещна, каквото и да е то.
Използвана, наранена, тъжна... в момента се чувствам като феникс, който се преражда. Трябва ми време, но не разполагам с такова. Започвам да се озлобявам, но по различен начин. Започвам да мисля за себе си, въпреки че когато съм с него онази част от мен, която го обожаваше все още се обажда, но доста по-слабо. Няма начин, работим заедно... а след работа той отива при нея.
Какво ли значение има? Защо ли го мисля? Предпочитам да ида да бъда слаба пред единствения човек, който знае всичко и на чието рамо мога да поплача, докато се възстановя напълно и преодолея предателството му. Пред него съм друга, различна... не онази луда истеричка с празния поглед, която плачеше всеки път, когато очите й се спираха на него. Онази от последната седмица... тя не ми харесва и не смятам отново да се превръщам в нея. Омръзна ми да бъда злочеста ревла, жертва на съдбата и тралала.
Май ми дойде акъла в главата. Смятам да изпия последната си чаша тъга. Започвам да се преобразявам, за пореден път. Но този път сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Моля, пишете на кирилица.