Лудост или глупост

Нашата мъдрост произтича от нашия опит, а нашият опит - от нашите глупости. 

 

А нашите глупости нямат край...

-- 

Проба - 1, 2, 3... Да видим колко още ще ме изтрае моята изгора. Тормозя го сякаш нарочно... А защо го правя, по дяволите? Сякаш искам да видя колко време ще търпи преди да ме разкара наистина, преди да спра да си доказвам, че мога да си го върна, когато поискам. Някак... налудничаво е. Имам нужда да си проявявам характера, то е ясно. Имам нужда да виждам, че има нужда от мен. Мирише ми на комплекси, хах.

Не знам защо съм такава, но след всяко сдърпване, нещо отвътре ми казва, че ще се върне, по-точно че мога да си го върна, че ме обича и... странно е. 

Не стига, че го обичам напук на "съдбата" и напук на всички изобщо, ами и се караме адски често, доста повече от необходимото. И после се чувствам виновна и гузна... Кога ли ще дойде денят, когато той няма да ме приеме и наистина ще се откаже от мен? Надявам се никога.

Толкова пъти е ставало въпрос за раздяла и все сме я отлагали, че вече сякаш не мога да повярвам, че може да се случи. А какво ще направя аз ако все пак се разделим? Нямам представа, но няма да е нищо хубаво... Имам чувството, че в този момент ще пропадна отново в черната дупка и няма да мога да изляза скоро от нея. 

Обичам го, по дяволите, имам нужда от него и това ме ядосва! Защо, защо, защо съм толкова слаба и зависима? Не искам, не искам, не искам да е така! Глупава, глупава, глупава Нона!

Компромис със себе си

Споделена любов.

Абсолютно верен късмет, хах...
--

Пренебрегваш се всеки скапан ден, заради някого. А струва ли си, по дяволите? Накрая пак ти го нахендрят, както само любимите хора си знаят. На кого му пука за "враговете"? Аз нямам такива, де. Има хора, които просто не ме интересуват, нека ме тровят, нека ме обсъждат, пълно безразличие от моя страна. Има и предатели в живота ми, на тях не бих им простила... И има един човек, на когото бих простила всичко. Пълно падение...

Какво ти дават хората всъщност? Какво ти дават приятелите ти? Колко приятели има всеки един от нас? Аз имам много малко, но знам, че мога да разчитам на тях. С времето се научих да различавам приятелите и познатите, но това се случва на всеки човек по неволя, предполагам.

Лошото е, когато обичаш, а знаеш, че не си струва и няма за какво да се бориш, но напук на всичко ти все пак... обичаш... и се бориш. Тъжно е. На теория знаеш, че не правиш нещата, както трябва, знаеш, че трябва да спреш, но нещо те задържа там, при някого, нещо те гложди... Защо не се задейства механизма на логиката, на егоизма, на самосъхранението? Никой не знае... А ти продължаваш да страдаш, да се бориш за някого. Да го обичаш. 

Кръговрат. Магически кръг, който се върти постоянно, който те е затворил и не ти позволява да се отскубнеш от него, да заживееш начисто и да преодолееш миналото. Защото цялата мизерия е пред очите ти и ти се случва всеки ден. И ти го изживяваш постоянно, защото има някой, който е пред теб и като го видиш ти омекват капачките на колената и забравяш защо си жив изобщо... А мизерията е там... и освен всичко ти свързваш някого с гадостите, които преживяваш. Но все пак обичаш... и се бориш...

Какъв си ти? Червей без достойнство или просто всеотдаен? Може би зависи единствено от гледната точка. А може би ти си един всеотдаен червей, който е забравил достойнството си в бара, където е била първата среща с някого.

Разни скучни размишления

Животът придобива смисъл посредством Любовта.

Или го губи...
--

Нещо взе да ми писва да се намирам в тази нелепа ситуация. Не, не знам какво да правя! Не, не мога да се правя, че съм в чудесно настроение и че не ми пука, докато отвътре се раздирам от яд, ревност и болка! Не мога, по дяволите! Това трябва ли да значи, че нямам достойнство? Че му позволявам да си играе с мен? Виновна ли съм, че не мога да играя игрички и да лъжа? Да, опитвам се да не показвам чак пък всичко, опитвам се да се държа на положение, но е шибано трудно... Понякога, както сега, просто не мога... утре как ще изкарам на работа? Утре не ми се мисли! Цял ден с него! И после пък целия уикенд БЕЗ него! Писна ми... чувствам се като втора ръка човек, като някаква плюнка, като захвърлена изтривалка... не знам и аз.

Знам, че той е прав за себе си. Аз за себе си също съм права, но това изобщо не ми помага. Ситуацията е една, фактите са на лице, а аз какво? Не мога да ги приема, не мога да ги асимилирам и изобщо да се съвзема от тоя обрат... 

Знам, че пиша глупости, но съм объркана. На моменти изглежда лесно да приема всичко като факт и да се примиря, но когато съм с него всичко е различно. Тогава ми се преобръщат вътрешностите, като се сетя, че предната вечер е бил с оная пача и са правили нещата, които преди аз правех заедно с него. Замени ме, това е. Заменена съм от първата курва, която му пусна език... И той си гледа живота, по дяволите, а аз не мога да го направя. Не е ли... глупаво от моя страна? Хъх... 

Не знам какво мога да добавя. Просто всичко ми е размазано. Тежко ми е, че съм заменена, това ми е проблема. Знам, че всичко, което се случи беше възможно най-доброто, погледнато откъм последствия за мен и за него, но навика си казва думата. Липсва ми тъпото говедо... и аз на него му липсвам! На работа се държи сякаш нищо не е станало, сякаш все още сме... някакви. Не знам и аз. Какво си мисли? Говори ми после някакви работи... специална съм била, липсвала съм му, обичал ме... Няма нужда да съм специална на думи. Това, което прави ми е предостатъчно, за да преценя. Пак е започнал да пуши. Пак се кичи като циганин. Пак се проваля... превръща се в същия боклук, който беше, когато го "намерих". 

Яд ме е, че усилията ми да му помогна отиват на вятъра. Защото той се промени... преди... А сега... Разделихме се и всичко по старому. Гадно е от негова страна! Много подло! След всичко, което направих за него... 

Чувствам се сякаш ми е кофти само, защото се грижех за него, а сега няма за кого да се грижа. Не знам защо, но тази мисъл ме споходи ненадейно, хах. Не знам вече какво да мисля, наистина съм объркана, а главата ми се върти от толкова премисляне на едно и също. 

Щеше да ми е много по-лесно ако не го виждах всеки ден, това е. Не искам да го виждам. Така няма да мога да го превъзмогна и до другата година, а ми писна от глупости. Осъзнавам, че той не е това, в което се влюбих преди толкова години. Осъзнавам, че всъщност обичам един боклук, но какво да направя, като вече му дадох всичко? Не мога да се откъсна, искам си своето... Признавам, че всъщност го обичам на инат. И все пак е трудно да го преодолея...

Надявам се да спра да мисля толкова за едно и също, по-добре да гледам напред, към коледните празници. Да видим дали ще ме ощастливи дядо Коледа със специалния подарък, който сама си направих, хах.