Обичам!

Ще ти върнат взети назаем пари, които си отписал/а. 

А, дано, хаха.

--

Сърцето ми е изпълнено с толкова много любов, че вече имам чувството, че ще се пръсна. Обичам! Прекрасно е... Не знам от кога не ми се беше случвало... 

Искам да гушкам, да ме гушка, да цункам, да ме цунка... да легна върху него, да ме прегърне пак и пак да ми каже онова нещо на ушенце. Липсва ми той, липсва ми онова чувство, когато сме заедно. Искам да му дам толкова много нежност... Искам пак с него! Дори и за час, просто да го видя, да му кажа толкова неща. Да ме погледне и да се усмихне, както само той може. Искам пак онзи поглед, с който ме гледа, когато сме само двамата, искам пак онази усмивка, дето ми се радва... когато сме само двамата.

Липсваш ми, pisicuţă!

Странности

Е, добре. Обади се. И за какво? Изобщо не мога да го разбера. Какви ги върши? Разделяме се, събираме се, разделяме се, събираме се... Аз да не съм „иди си, доди си”? Не искам така. Разбирам, че си има проблеми и т.н., но това не значи да се разделяме периодично и като му се прииска нещо да звъни...

Трябва да поговоря с него, но усещам, че не е момента, има нещо, което не ми казва, хах. Работите не знам как са се развили при него, надявам се всичко да му е наред, но щом звъни явно има някакъв напредък.

За какво ли го мисля изобщо? То ще си проличи. Изобщо не смятам да го търся и да го занимавам, като има нещо да ми казва да се обажда. Гати работата. И да вземе малко да се осъзнае какво иска в крайна сметка, защото взе да ми писва...

Не знам какво ми става, но прекалено бързо взех да „преодолявам” всичко. Не знам дали да се радвам обаче за тая промяна.

Pisicuţă

В живота няма път. Път прави този, който върви. Върви и ти!

Ще вървя аз... на майната си. 

--

Откакто се разделихме се чувствам ужасно и сякаш всичко ми тръгна накриво. Толкова ми липсва... На работа нещата не вървят, в личен план не вървят и се чувствам толкова убито, че няма накъде. Омръзна ми да съм такава пача, заклевам се. Имам чувството, че се самонавивам през цялото време и нещата са ми тръгнали така заради моето отношение към тях и към живота изобщо. Опитвам се да се зареждам с позитивни мисли и да си пиша книжлето, поне да се разсейвам, но не става и не става... Главата ми е все някъде. И да, то е ясно къде.

Глупаво е от моя страна, знам. Накрая не можах и да се разрева, поне да си мисля, че се утешавам и че ми олеква. Никакъв отдушник, гати, какво става с мен? Въртя неговата песен постоянно и си мисля какво щеше да беше ако. И нищо не постигам, само убитото ми настроение да умира още повече.

Вече нямам стимул и да уча скапания език, честно. От друга страна днес си мислех, че ако евентуално нали... нещата се оправят, ще го изненадам ако науча нещо. Но сама знам, че това са глупости. Няма да се оправи нищо, пък дори и да се оправи всичко, не вярвам да се върне. Всъщност не знам какво да мисля вече. Все си припомням неща, които ми е казвал и ми става кофти.

Беше сладко, когато ми говореше по телефона разни хубави работи, постоянно си мисля за тогава, защото не беше само веднъж. Но пък после ми разказа други неща, особено последния път, когато се видяхме... Имам чувството, че ми е говорил така, за да ме предпази. Понякога си мисля, че му пука за мен и затова нареди нещата по този начин, но друг път ми е толкова объркано, че се самонавивам и си мисля глупости. Най-добре да не мисля изобщо, в крайна сметка има толкова неща, които не знам, а и не са моя работа, че да си губя времето в мисли и безполезни разсъждения. Времето ще покаже и толкова. Гати работата.

Не знам какво да правя, затова няма да правя нищо. Най-великото решение ever. Не искам и да мисля, ама... нали, таковата. Абе, знаем се, хах.

--