Утре е петък

Най-накрая. Не, че седмицата ми се стори дълга, но се чувствам задължена да възкликна, че НАЙ-НАКРАЯ идва петък. 

Предполагам, че съм на работа до другата седмица, което нямам представа дали е хубаво или не. Преди малко казах какво мисля по даден въпрос и сега се чувствам по-добре. Днес става една година, откакто си хванах товато под ръка и направих първото си пътешествие в "чужбина" сама. Снощи направих нещо, за което би трябвало да съжалявам, но не е така.

Това са новостите около мен. В рамките на 24 часа (даже по-малко) се случиха толкова неща и разбрах толкова неща... И хич не знам все още дали всичко това е хубаво или не е. 

"Съжаляваш ли?" Не знам. Надявам се да не се налага.

Мързелива неделя

Поредната, де. Май всяка неделя ми е мързелива. Самото очакване на понеделник ме изморява и идеята, че трябва да стана в 5:00, пет поредни сутрини, започвайки от утре. 

Всъщност не е толкова зле, но самото очакване... бля. Денят минава бързо през седмицата, забавно е, смеем се, организираме се идеално и всичко е свършено бързо и ефикасно. Обичам да работя така. Мразя конфликтите, които имах с предната колежка. Предния месец наистина ходех без желание на работа и се изприщвах само от факта, че ще я видя след два дни спокойствие без нея. Не, че е толкова зле жената, но когато не се разбираш с един човек, просто е... тягостно. Знам ли и аз. Денят се влачеше, времето направо се гавреше с мен и не искаше да тече като хората. Сега мога просто да се радвам, че няма да преживявам същите неща отново. 

И мозъка ми отново се спря да идеята за мързеливата ми неделя. И вчерашната мързелива събота, когато не си мръднах задника от стола... Направо съм за убиване. Трябваше да ида на плаж, но пък имах изненада следобяд, така че щеше да е бая неловко да се цвъкна на плажа с червени петна по гащите. 

Хм, защо точно в събота? Съсипа ми плановете всъщност. Аз си знаех, че ще довтаса вчера, де, затова отложих разнообразието си за след две седмици. Сега живея в очакване на това разнообразие и даже нещата се развиха по-добре така. Обичам всичко да става бързо, но като се налага да чакам две седмици, емоцията се удължава и очакването прави екскурзията ми още по-интересна. Невероятно, но факт. След разочарованието, че тази година няма да пътувам до България, мини-пътуванията ми до национални дестинации запълват празнотата в жадната ми за авантюри душа. Поетично, кратко и ясно.

Да, ето например, яде ми се сладолед, но го отлагам за следобяд. Така ще му се насладя малко повече, хах.

Спокойствие? Какво е това?

С всеки изминал ден, все по-често започвам да се питам дали хората имат представа колко е хубаво да си спокоен. Омръзна ми всички да си усложняват живота и покрай техния, да усложняват и моя. 

Не знам, толкова ли им е скучно? Нужно ли е постоянно да се заяждат един с друг? Да си натякват някакви пълни глупости и да си пускат отвреме-навреме някакви подмятания? Пълния змиярник... После се чудят защо бягам от тях и не искам даже и да ги поздравявам на улицата. Е, аз ще те поздравя, патко, но като се обръщаш на другата страна, не мисли, че ще ти тичам по гъза да ти се моля. После приказвай за мен, че те игнорирам. Само ще ти дам един мъничък жокер: хич не ми е за твоето малоумно мнение. И толкова. Живея спокойна, а тя едва ли не не може да спи, защото нещо си е станало някъде с някого, когото дори не поздравява, и въпросния е казал нещо на друг човек, с когото тя дори не говори. А? 

Както и да е. Да се оправят, но защо искат да ме въвличат в торнадо от лъжи, интриги и глупости? Не се давам пък! Ако се опитват да ми развалят отношенията с други хора... е, надявам се тези "други" да ме познават достатъчно добре, че да не се вържат. Ако пък повярват, не е мой проблем. Нямам начини да докажа, че не съм като онези от змиярника, при положение, че ме клеветят за щяло и нещяло. Кой ме знае дали съм направила нещо си? Кой е бил там, че да види? Аз си знам за себе си, това е единственото, което ме успокоява, поне съвестта ми е чиста. Каквото и да стане, ще продължа да спя спокойно нощем...

Сладко и горчиво

Отмъщението е сладко, горчиви са само спомените за нещата, които преживях. Дали компенсира? Идея си нямам, но нищо не може да се върне назад и да се промени. Единственото, което ми остава е да изиграя картите си така че нещата да се обърнат в моя полза. Просто искам да се наложа за последно и да си тръгна завинаги. 

Искам да разбере, че не съм пиклата, която не искаше да си избърше сополите без него. Искам да знае, че струвам повече от него. Искам да знае, че винаги мога да намеря начин да го прецакам. Просто искам да го знае... и да го има предвид преди да направи или каже, каквото и да е. 

Няма да позволя да се лигави, както си иска, с когото си иска. Той е един боклук за мен... Трябва да знае, че аз излязох от калта и се изкачих нагоре, че не съм като него. Стои си в калта и се въргаля като поредното прасе, става все по-кален и по-гнусен. Времето му отминава... Моето тепърва започва. 

Просто трябва да знае, че сам се прецака като се опита да ме блъсне в пропастта. Паднах, но станах. И сега може само да си каже молитвата...

За обувките и хората

Преди няколко дни окончателно си преместих нещата вкъщи, обаче си забравих едни кецове и едни маратонки в другия апартамент. 

Днес сутринта имах две обаждания от моята приятелка и й звъннах. Най-после се е върнала. Старах се да й разкажа главното, но утре ще се видим да пием кафе и официално ще си разказваме всичко. Измежду другите неща й споменах, че съм си забравила обувките у тях. Отговора й ме накара да се разтопя. "Забравила си си обувките в собствената си къща, голяма работа".

DND

Пак имам същия проблем. Може би ми трябва ефективен начин за третиране на гнева. Всъщност ми трябва, след сцената отпреди два часа няма съмнение. 

И все пак... за какво им е на хората да идват да те целуват посред нощ? Аз лично се стряскам и подскачам като скакалец в леглото ако някой започне да ме пипа, докато спя. И да - след това вече не мога да заспя отново... Легнах си към 1:00, а "случката" стана към 4:00. Трябва ли да спомена, че през седмицата не успях да спя повече от шест поредни часа? Трябва ли да спомена, че ставам в 5:00 за работа? Трябва ли да спомена, че е топло, че има някакви магнитни бури и изобщо се чувствам пребита? Че торбичките под очите са с размера на топки за голф? Че се будя по много пъти всяка нощ? Че... 

Бясна съм. Не е ли нормално да съм бясна? Кое по-точно му е странното? Размрънках се на човека, който ме събуди и в яда си също го събудих, за да искам сметка защо, по дяволите, е нужно да ми се "радва" посред нощ. Отговора беше: "Злобата ти няма край". Не знам да плача ли или да се смея... 

Изби ме на не знам какво... изтрих някои от постовете си в един сайт. Гледах един блог, но и той се свърши. Какво мога да направя, освен да изпия едно кафе и да закуся? Което и правя в момента, защото стомаха ми къркореше. Ама разбира се, пет дни в седмицата си пия кафето и закусвам в 5:00... 

Чудя се нужно ли е да откачам така и реално толкова ли е ужасно това, което се случи. Просто искам да ме оставят на мира. Защо не го правят? Защо всички знаят, че имам нужда, а не го правят? Яд ме е на това, на тях, най-вече на факта, че не им пука за нуждите ми. На хората изобщо, не конкретно на някого. Яд ме е, че съм единствената пача, която се съобразява с всичко живо и после й излиза през носа. И когато най-накрая се реша да помисля САМО за себе си, ми се натяква, че съм егоистка и че НИКОГА не мисля за другите. Защо трябва да е така? Искам да знам причината и да разреша проблема си. 

Вече си доказах сама, че мога да се изправя пред каквото и да е. Друг е въпроса дали отсрещната страна ще ме разбере и ще спомогне за решаване на проблема. И все пак за мен е важно да знам, че не ме е страх да кажа очи в очи какво мисля, на когото и да било. И все пак... много пъти мълча, за да не нараня хората, за да избегна проблем, за да не ме изяжда после чувството за вина под формата на сънища...