Ужас! Хлебарки!

Изпитвам... ужас, когато видя хлебарка. Обзема ме истерия, отскачам метри назад или се парализирам на място, зависи дали тя тича или стои мирна. След като я подмина, ме хваща параноята и постоянно ходя с поглед забит в земята. За щастие вкъщи нямаме такива гнусотии, иначе ептен щях да перколясам... Гадното е, че във входа има... глякс!

Веднъж взех малката ми братовчедка Беби, защото й бях обещала да спи вкъщи. Та оставихме й нещата и решихме да излезем двете да ядем сладолед и да се поразходим. Обаче, видиш ли, вече се смрачаваше, а точно тогава излизат малките гнусни същества.

Стигнахме до партера (нямаме асансьор) и се спряхме, аз на първото стъпало, а тя на второто. Имаше една огромна гадна хлебарка точно пред предната врата (имаме предна и задна врата, подразбра се), а бяха наръсили с отрова за хлебарки точно пред вратата на предното килерче във входа, та не искаше да си влезе там, за да успеем да избягаме без да се налага да я доближаваме... 

Носех една бутилка за хвърляне и започнах да чукам с нея по стъпалото, за да се разкара гадината, но заради отровата, само започна да се катери по стената и все не се скриваше. Успях да я отдалеча и казах на братовчедка ми да изтича от задния вход. Тя беше доста уплашена и приплакваше, скочи детето и беж към задната врата. В последния момент забелязах как още една гадна мазна хлебарка й препречва пътя, но малката се беше засилила доста и само я прескочи и за секунда изскочи навън. 

Вратата се затвори след нея и тя се разплака, защото може да се отваря само отвътре. Започна да я бута безуспешно и да вика: „Ноне! Ноне!”, беше я страх да не ми направят нещо злите хлебарки.

Като я видях така беззащитна и плачеща се стреснах – сама отвън не мога да я оставя, та скочих и аз и беж към предната врата! Прескочих хлебарката и изскочих навън. Затичах се към задната страна, за да взема братовчедка ми и на половината път се срещнахме, тя също тичаше и скочи в мен и ме гушна. Плачеше и само ме гушкаше, за да се увери, че съм добре. Много беше уплашена.

Когато се върнахме от разходката, вече нямаше хлебарки във входа за наше щастие и успяхме благополучно да се качим вкъщи на сигурно!

Представям си каква гледка сме били. Тя беше на 7 тогава и е разбираемо да реагира така, ама аз... за срамотите. Вместо да я предпазя, се шашардисах сигурно повече от нея. Всъщност не повече, но така е приказката. 

Тази случка ме накара да се замисля - може би е време да започна да преодолявам страховете си. Представям си един ден, живот и здраве, ако имам деца, каква майка ще бъда? Мама слиза да ми убива хлебарките, когато ми пресичат пътя и заплашват да ме налазят. Не искам аз да се стряскам повече от децата си...

Мразя 26 август!

Мразя го, мразя го, мразя го! Брат ми падна с мотора, откраднаха чантата на Алекс... откачам! Всички са добре, но егати... вие ми се свят от нерви, не мога да ям, не мога да стоя мирна, не мога, не мога, не мога! Психясвам и се ядосвам, притеснявам се, мисля го постоянно... 

Знам, че е добре, говорих с него, след малко като се върнат ще идем и на лекар, за да го прегледат за всеки случай... но пък като знам „лекарите” тука, просто... никаква надежда, хах.

Ще откача, не мога да си намеря място, затова седнах да пиша уж нещо, накрая нищо не написах, но не мога да си събера парчетата мозък, които се разпиляха, когато разбрах за случая с мотора. 

Не мога да се успокоя, не мога да мисля, не мога и да пиша нормално, само повтарям едно и също, но не искам да спирам, защото тогава ептен ще психясам и ще започна да мисля хиляди глупости в очакване на тази вечер. Искам да видя брат си, да видя, че е добре, искам да си го гушна и да си го заведа на лекар... 

Просто ми е непонятно как се случват такива неща, чувствам се сякаш аз съм го предизвикала... Решихме с Шефо да идем на кино и аз тооооолкова въодушевено разказах на целия свят за това, въпреки че знам, че като разкажа плановете си, те се скапват. И ето... скапаха се!

Не стига всичко, ами и днес се съдрах да гледам клипчета за войната по пътищата и малко ми остана да орева света. 

Чувствам се ужасно, все едно аз съм го предизвикала... врели-некипели вероятно... но за момента е достатъчно логично в главата ми, за да го мисля... Тъжно ми е, мъчно ми е... много ми е мъчно.

Ще си дрънна главата в масата, поне да знам защо говоря простотии...

Разни изводи

Имаме си форум!
--
Сеговия остана назад в спомените ми, а преживяното си остана там, не го взех със себе си, за мое собствено учудване. Или иначе казано – не го мисля, не съжалявам, не се чувствам предадена/разочарована/друго.

Изводите ми са два:
- започвам да се държа като нормален човек
- раста (?)

И все пак има разни неща, които не мога да променя все още, като например болезнената ми невинност и неспособността ми да се съмнявам в непознати и да ги подозирам в разни работи.

Вечерта с Шефо се връщахме от МакДоналдс и зет му се обади и поръча да минем през аптеката да вземем едни хапчета. Каза ни коя е дежурната аптека и ни беше на път, така че казахме, че ще минем оттам.

Стигнахме, но беше затворена. Появи се една двойка – мъж и жена, и питаха дали е отворена аптеката, но явно не беше, въпреки че в поликлиниката им казали, че тази е дежурната (и на тях също). Погледнахме листа и за дата 19 август пишеше, че дежурната е друга, която се намира почти на плажа, т.е. бая път има до там. Предложих им да ги заведем, защото казаха, че не познават града (селото), а те попитаха дали е далече, на което отговорих положително, защото за нормалните хора би било далече. Предложиха да ни закарат до там, тъкмо щях да им покажа къде е.

Качихме се в колата и стигнахме, взехме си хапчетата и хората предложиха да ни закарат обратно, за да не бием път, на което Шефо се намуси, но аз вече се бях съгласила.

Оставиха ни близо до апартамента на Шефо и когато хората заминаха, той започна да ми се кара: „Откъде мога да знам какво превозват? Ами ако е дрога например и ни спре полицията и тия кажат, че е наше? Ами ако спре извън града и там чакат 20 човека и ни пребият? Как мога да се качвам в кола с непознати? Всеки може да иде до аптеката и да каже, че не е от града и не го познава...”

Аз онемях, изобщо не бях го помисляла, просто се опитвах да помогна на хората, не съм и предположила дори за миг, че може да са мошеници/крадци/дилъри/убийци... 

Шефо е прав, накрая ще си нахендря нещо сама от простотия и наивност. Да се надяваме, че занапред няма да повтарям същата грешка...