Pisicuţă

В живота няма път. Път прави този, който върви. Върви и ти!

Ще вървя аз... на майната си. 

--

Откакто се разделихме се чувствам ужасно и сякаш всичко ми тръгна накриво. Толкова ми липсва... На работа нещата не вървят, в личен план не вървят и се чувствам толкова убито, че няма накъде. Омръзна ми да съм такава пача, заклевам се. Имам чувството, че се самонавивам през цялото време и нещата са ми тръгнали така заради моето отношение към тях и към живота изобщо. Опитвам се да се зареждам с позитивни мисли и да си пиша книжлето, поне да се разсейвам, но не става и не става... Главата ми е все някъде. И да, то е ясно къде.

Глупаво е от моя страна, знам. Накрая не можах и да се разрева, поне да си мисля, че се утешавам и че ми олеква. Никакъв отдушник, гати, какво става с мен? Въртя неговата песен постоянно и си мисля какво щеше да беше ако. И нищо не постигам, само убитото ми настроение да умира още повече.

Вече нямам стимул и да уча скапания език, честно. От друга страна днес си мислех, че ако евентуално нали... нещата се оправят, ще го изненадам ако науча нещо. Но сама знам, че това са глупости. Няма да се оправи нищо, пък дори и да се оправи всичко, не вярвам да се върне. Всъщност не знам какво да мисля вече. Все си припомням неща, които ми е казвал и ми става кофти.

Беше сладко, когато ми говореше по телефона разни хубави работи, постоянно си мисля за тогава, защото не беше само веднъж. Но пък после ми разказа други неща, особено последния път, когато се видяхме... Имам чувството, че ми е говорил така, за да ме предпази. Понякога си мисля, че му пука за мен и затова нареди нещата по този начин, но друг път ми е толкова объркано, че се самонавивам и си мисля глупости. Най-добре да не мисля изобщо, в крайна сметка има толкова неща, които не знам, а и не са моя работа, че да си губя времето в мисли и безполезни разсъждения. Времето ще покаже и толкова. Гати работата.

Не знам какво да правя, затова няма да правя нищо. Най-великото решение ever. Не искам и да мисля, ама... нали, таковата. Абе, знаем се, хах.

--

Раздялата

Разделихме се. 

Честито на печелившите, хах. Няма да плача, поне не веднага. Дори не знам как се чувствам. Не, не го обичам, но мисълта, че няма да бъда повече с него ми е непоносима. Гадната буца си стои в гърлото ми, но няма, няма да я пусна нагоре! 

Искам си го пък...! Толкова ми е тъжно...

Добре, де... разревах се.

Най-добре да ида да си ближа раните на майната си и да спра да мрънкотя на въображаемите си читатели...

--

Când sunt cu tine e atât de uşor...

Mamaliga

Докато хората обичат - прощавай.

--

Кафе. Единственото нещо, което ме радва в последно време. Незнайно защо, но дори и онова чудо нечувано не ми е чак толкова „спешно”. Явно преминавам към следващото ниво, лол.

Пише ми се, а в същото време се занимавам с куп глупости и не пиша. Зле съм, знам. Някои неща не се променят никога, хах.

Искам да имам повече време, за да уча. Смисъл, редовното си е редовно, но говоря за учене на нов език. Учи ми се нов език пък. Хвърлих очо на мамалигата, но да не казвам голяма дума, че се познавам от някъде, лол. За момента си боравя с транслейтъра и се опитвам да съставям логични изречения, но нали... човек никога не може да бъде сигурен, хах.

И все пак ми е толкова неопределено настроението, че дори не знам какво искам да си преведа, лол. Все някакви префърцунени глупости ми идват на акъла, заради разните му там постове на моя френски „любимец” Мишел, ама като не мога да измисля нищо по-добро, така ще е. Но стига оплаквания! Вземам си усмивката от чекмеджето и напред към десета глава. Иначе никога няма да се наканя, несериозна работа.

--

Omoară-mă, te iubesc!

Мхих! ♥

Априлски размишления

Доброто лекарство има горчив вкус.

--

В последно време живота ми поднасяше разни неприятни изненади, които сякаш нямаха край. Идваха една след друга и винаги имаше нещо, което да ме безпокои. И все пак времето се оправи, а това сякаш ми помогна.

Обожавах дъждовното време, обичах мрачните дни, но това сякаш ме потиска вече. Искам слънчице, топлинка... по-малко дрехи и повече позитивни мисли. Когато времето е хубаво и на мен ми е хубаво. Странно, но факт.

Дали заради слънцето или заради процеса ми на узряване, но вече не приемам нещата толкова зле. Просто се оставям на течението, или поне се опитвам, и гледам да мисля реално. Равновесие! Търся равновесие, защото ми омръзна да съм на земята, да съм ожулена и да мрънкам.

Естествено, дължа позитивизма си и на други хора, които са до мен винаги и ми помагат да преодолявам това и онова. Винаги има нещо за преодоляване, въпроса е да не мислиш само за това. Има проблеми, чието решение не зависи от мен, така че... за какво да го мисля и да се тормозя? Каквото дойде, такова ще го преглътна. Даже и да е горчиво лекарство. А после напред и нагоре...

Да чукна на дърво, но тая позитивна вълна ме е заляла от едно известно време и съм потънала в нея и си плувам ли плувам... нося се на повърхността, потопена в усмивки. Не искам да отминава. Обичам! Имам си своите моменти на "МРАЗЯ ВСИЧКИ!", но не е толкова често и толкова продължително. Не, че се хваля, но имам чувството, че процеса на узряване не спира. Нека си продължава, само се надявам да не греша в преценката си.

--

Поздрав за една котка.