Шефо и Нона (2009)

Ти, мое сладко наказание, всичко съм ти простила, заклевам се. Липсваш ми зверски, но знам, че няма връщане назад. Няма да го бъде и бъди сигурен, че аз съм човека, който най-много съжалява за това.

Обичах те повече от всичко... Знам, че съм труден характер и оценявам, че и ти ме обичаше, че ме търпеше, че беше до мен... Оценявам всичко, на което ме научи. Давам си сметка за всичко, през което сме минали заедно, все пак това бяха четири дълги години. Но и те отлетяха... и сега идва бъдещето, нали? Ти и аз... отделно. Трудно е, болезнено е даже да го мисля.

В главата ми единствено звучи „аз съм твоето славоболие, ти си моята любима грешка” и не спирам да си го повтарям. Всеки те мисли за мръсник, който не може да обича, но на мен ми доказваше всеки ден любовта си, доказваше я дори след раздялата. Знам, че ме обичаш. А ти за мен... дали беше грешка? И аз не мога да преценя в момента. Може би да, защото винаги сме знаели, че не сме един за друг, но никой от двамата не успя да предотврати влюбването, което на всичкото отгоре беше взаимно.

Ти и аз... ние с теб не сме като всички. Доказано е. Ти и аз... винаги се случва нещо интересно с двамата. Сериала продължава, както казва Ниня. „Вълнуващата история на Мехмед и Инджи”, да. Само че нашето е реално и ни боли, колкото и да им е забавно на околните.

И все пак, има ли значение вече? Казахме си сбогом за пореден път. Липсваш ми, аз също ти липсвам. Обичам те и знам, че и ти ме обичаш. Но свърши. Всичко между нас...

Днес, след подаръците, които ти дадох, нещата се изясниха за пореден път... Чаша за кафе, което да пиеш без мен. Часовник, за да отброяваш времето без мен. Бонбони, за да ги ядеш сам, без мен...

Знаеш, че винаги ще бъдеш специален за мен, ти си първият мъж в живота ми и единствен в толкова много отношения... Обичам те, Шефо.

Щастлива 2010 година... без мен.

Обичам Дориан Грей

Официално започвам да въздишам по този момък! След Майк Патън не съм имала друго въображаемо залитане! Ето я промяната, лол.
 
Прекрасният Дориан Грей. Винаги съм била влюбена в тоя персонаж и ето че този актьор доказва колко права съм била през цялото време - Дориан Грей е НАИСТИНА красив.
 
Не, не ми пробутвайте принц Каспиан... аз си вземам мистър Грей.

Отворено писмо

Щастието няма дълги ръце. То прегръща онзи, който се доближи до него.

Ти ли си моето щастие, Хикс?
--
Поредното изпитание. Казваш, че ми имаш доверие, но дали е така? Дали ти пука изобщо какво се е случило всъщност? Не искам да те лъжа, а осъзнавам, че проклетите случайности започват да се трупат и трупат. Но наистина не съм те лъгала, не смятам и да го правя. Искам нещата да потръгнат, вчера беше много хубаво, иска ми се да имаме повече такива дни.

Хикс, знам, че каза, че ще говорим като се видим, но ми е смотано. Не съм гузна, не съм направила нищо лошо, но знам как изглежда отстрани и не искам да си мислиш глупости. Не искам да стават проблеми, не искам да има интриги, не искам да започнат приказки отново... Писнало ми е личния ми живот да е обществено достояние. Писнало ми е все да ме обсъждат и всеки да знае в колко часа влизам или излизам от нас... Знам, че и на теб ти е писнало... Не искам да бъде така, просто искам да ни е добре, това е.

След всичките гадости през последния месец и половина, мисля че заслужавам да започна начисто, без интриги, без глупости. Ти си моето ново начало и ме караш да се усмихвам. Нещата са объркани, знам, но все пак, ако наистина ти пука, всичко ще се нареди.

Аз ти се доверих, Хикс, сега остава и ти да ми имаш доверие и може би, само може би, тогава ще го бъде...

Властвай над мен

Чарли е изгубил цялото си семейство на 11 септември 2001 и след трагедията се затваря в себе си и се прави, че не помни нищо. Негов приятел от колежа се опитва да му помогне да преодолее загубата и да се върне към нормален начин на живот.

 

Страхотен филм със страхотен саундтрак...

Оригинал:

 

Кавър:

 

-- 

Това, което сме били и което сме днес, утре няма да бъдем вече.

Дано никога повече да не бъда това, което съм в момента.

Кафе с Бейлис

Моята втора любов, по-специална и по-истинска от първата...

Цитати: Сянката на вятъра

Сянката на вятъра* от Карлос Руис Сафон.

• Не се доверявай на този, който се доверява на всички.
• Ако никой не си спомня за теб, значи не съществуваш.
• Готови сме да повярваме във всичко, освен в истината.
• Ако се бях спрял да помисля, щях да разбера, че предаността ми към Клара не е повече от извор на страдание. Може би затова я обожавах все повече, заради тази вечна глупост да преследваме тези, които ни нараняват...
• Има по-лоши затвори от думите.
• Времето ме научи да не губя надежда, но и да не й вярвам прекалено много
• Една тайна струва толкова, колкото тези, от които трябва да я пазим.
• Подаръците се дават заради удоволствието да подаряваш, не заради заслугите на този, който ги получава.
• Вероятно непознатият ни вижда, каквито сме, а не каквито иска да вярва, че сме. 
• Париж е единствения град на света, където да умреш от глад все още се смята за изкуство.
• ... понякога се брои не това, което си дал, а това, което си отстъпил.
• Книгите са като огледала: в тях се вижда само това, което вече носиш вътре в себе си.
• Спомените са по-лоши и от куршумите.
• Понякога си мислим, че хората са билети от лотарията: че са тук, за да направят реалност нашите абсурдни мечти.
• Интересно е как съдим останалите и не си даваме сметка, че презрението ни е жалко, докато не започнат да ни липсват, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали...
• Някой ми каза, че в мига, в който се запиташ дали обичаш някого, вече си спрял да го обичаш завинаги.
• Като този, който бяга през страниците на някоя книга, защото тези, които се нуждаем да обичаме са само сенки в душите на непознати.
• Когато умра всичко мое ще бъде твое, освен мечтите ми.
• Който обича истински, обича тихо, с действия, никога с думи.

• Когато всички се стремят да изкарат някого чудовище има две възможности: или той е бил светец, или те крият половината истина.
• Говоренето е за глупаците, мълчанието е за страхливците, а слушането е за мъдреците.
• Когато умът разбере случилото се, раните в сърцето вече са прекалено дълбоки. 
• Този свят няма да умре от атомна бомба, както пишат по вестниците, ще умре от смях, от баналност, превръщайки всичко във виц, и на всичкото отгоре лош виц.
• Няма втори възможности, освен за разкаянието.
• Омразата е талант, който се научава с годините.

--

*Цитатите са взети от Wikiquote и са преведени от испански език, затова не твърдя, че в книгата са точно така. 

Правило #1

Жените прощават само след като са наказали.

Прощават, но не забравят!

Ти на майната си, аз на моята

Вземи всичките си неща,
не забравяй сърцето си,
вратовръзките, цигарите
и стола ти от хола.

Вземи изкуствената си усмивка,
тази, която ме хипнотизира веднъж
и това тяло на русалка,
което удави онзи моряк.

Ти на твоята страна, аз на моята,
нито бяло, нито черно,
вода и вино.
Ти си нощта, аз съм деня,
сол и захар
опръскаха живота.

Ти на твоята страна, аз на моята,
нито бяло, нито черно,
вода и вино.
Ти си нощта, аз съм деня,
сол и захар
опръскаха живота.

Кажи на любовницата си,
че аз печеля,
защото всичко остава за мен
и те познавам по-добре.

Сега, когато всичко приключи
искам само да ти кажа,
че никога не си била толкова красива,
а аз щастлив.

Ти на твоята страна, аз на моята,
нито бяло, нито черно,
вода и вино.
Ти си нощта, аз съм деня,
сол и захар
опръскаха живота.

Ти на твоята страна, аз на моята,
нито бяло, нито черно,
вода и вино.
Ти си нощта, аз съм деня,
сол и захар
опръскаха живота.

Нито бяло, нито черно...
Ти на твоята страна...
Не искам да те виждам повече...
Остави ме на мира,
остави ме на мира...

Захар и сол...
Захар и сол...

Ти си нощта, аз съм деня,
МАХАЙ СЕ ВЕЧЕ, ИСКАМ РАДОСТ...!
- 

Обратното на любовта е безразличието! Чашата е на привършване... 

Злоба! Проклятие, злоба!

Изяжда ме отвътре. Не мога да спя, не мога да ям, постоянно сънувам кошмари, не мога да водя нормален начин на живот, защото винаги се намира какво да ме вбеси, винаги се намира какво да ме разочарова за пореден път.

Не стига, че ми се налага да гледам разни фейсове по улицата, ами и в Интернет, по дяволите! Трябва най-накрая да преодолея това, което се случи и да спра да живея в миналото, защото на първо място аз самата не искам да се връщам към "преди". Мразя "преди", но за жалост мразя и "сега", защото все още не съм превъзмогнала това глупаво "преди"... бла бла бла.

Абе, майната му, това е единственото решение за момента. Човек не може да живее и злобата да го разяжда постоянно. А така ми се иска да я изстръгна и наистина да махна с ръка и да не ми пука...

Професия: Ковач на съдби

Цял ден ми се върти тая песен в главата, та ето поздрав. Той си е за мен най-вече, де. Хайде да се отчета и с късметче:

Позволено е и от врага да се поучиш.

Позволено е и да го пратиш някъде.

--

Днес беше денят, когато трябваше да си получа подаръка за Коледа, но уви - върнах го преди да го видя. Причини много, може би нито една не е основателна, но каквото и да си говорим - фактите са си факти, хората не могат да избират какво искат. За жалост, разбира се.

И все пак всичко беше за добро. Сега съм щастлива, поне донякъде или може би само така ми се струва. Въпреки че смятам, че щастието е илюзия ми харесва да живея заблудена и усмихната. Както каза някой - една мечта отлита, за да дойде друга, но дали и тя ще отлети? А аз пък казвам на това - и какво като отлети? Нали идват следващи?

Вярно, че хората не могат вечно да се борят за неща, които все им се изплъзват, но в крайна сметка се случва, каквото се случва, а ти продължаваш напред и край по въпроса. Какво има да го мислиш толкова? Нищо не се променя с мислене, плач и хабене на нерви, факт. Ясно ми е, че това е само на теория, но все пак с някакви усилия не е невъзможно да се приложи на практика, поне според мен.

Всеки си прави сметката все пак. Всеки сам определя как ще живее и дали ще хаби нерви/сълзи/мисли за миналото или ще се поучи от грешките си и ще продължи напред. Всеки сам кове съдбата си. Какво можеш да направиш? Просто трябва да се научиш да живееш според собствените си правила...

Зеленчуци, който не яде...

мсмм каза: все едно аз да искам лимон, а ти да ми предлагаш домат...

Какво му трябва на човек

мсмм каза: (hug) мсмм, обичам те, знаеш ли? :*

Празно

Облаците се разнасят, но слънцето не се завръща...

Неидентифицирано чувство

Ако обичаш някого, дай му най-скъпото си. А ако той те обича, не би ти го отнел!

Бла бла бла... Никой никого не обича.
--
Даааа, дааа, да... изгубих. И то съвсем съзнателно. Даааа... целях го. И стана. И ми е кофти... но защо?

Лудост или глупост

Нашата мъдрост произтича от нашия опит, а нашият опит - от нашите глупости. 

 

А нашите глупости нямат край...

-- 

Проба - 1, 2, 3... Да видим колко още ще ме изтрае моята изгора. Тормозя го сякаш нарочно... А защо го правя, по дяволите? Сякаш искам да видя колко време ще търпи преди да ме разкара наистина, преди да спра да си доказвам, че мога да си го върна, когато поискам. Някак... налудничаво е. Имам нужда да си проявявам характера, то е ясно. Имам нужда да виждам, че има нужда от мен. Мирише ми на комплекси, хах.

Не знам защо съм такава, но след всяко сдърпване, нещо отвътре ми казва, че ще се върне, по-точно че мога да си го върна, че ме обича и... странно е. 

Не стига, че го обичам напук на "съдбата" и напук на всички изобщо, ами и се караме адски често, доста повече от необходимото. И после се чувствам виновна и гузна... Кога ли ще дойде денят, когато той няма да ме приеме и наистина ще се откаже от мен? Надявам се никога.

Толкова пъти е ставало въпрос за раздяла и все сме я отлагали, че вече сякаш не мога да повярвам, че може да се случи. А какво ще направя аз ако все пак се разделим? Нямам представа, но няма да е нищо хубаво... Имам чувството, че в този момент ще пропадна отново в черната дупка и няма да мога да изляза скоро от нея. 

Обичам го, по дяволите, имам нужда от него и това ме ядосва! Защо, защо, защо съм толкова слаба и зависима? Не искам, не искам, не искам да е така! Глупава, глупава, глупава Нона!

Компромис със себе си

Споделена любов.

Абсолютно верен късмет, хах...
--

Пренебрегваш се всеки скапан ден, заради някого. А струва ли си, по дяволите? Накрая пак ти го нахендрят, както само любимите хора си знаят. На кого му пука за "враговете"? Аз нямам такива, де. Има хора, които просто не ме интересуват, нека ме тровят, нека ме обсъждат, пълно безразличие от моя страна. Има и предатели в живота ми, на тях не бих им простила... И има един човек, на когото бих простила всичко. Пълно падение...

Какво ти дават хората всъщност? Какво ти дават приятелите ти? Колко приятели има всеки един от нас? Аз имам много малко, но знам, че мога да разчитам на тях. С времето се научих да различавам приятелите и познатите, но това се случва на всеки човек по неволя, предполагам.

Лошото е, когато обичаш, а знаеш, че не си струва и няма за какво да се бориш, но напук на всичко ти все пак... обичаш... и се бориш. Тъжно е. На теория знаеш, че не правиш нещата, както трябва, знаеш, че трябва да спреш, но нещо те задържа там, при някого, нещо те гложди... Защо не се задейства механизма на логиката, на егоизма, на самосъхранението? Никой не знае... А ти продължаваш да страдаш, да се бориш за някого. Да го обичаш. 

Кръговрат. Магически кръг, който се върти постоянно, който те е затворил и не ти позволява да се отскубнеш от него, да заживееш начисто и да преодолееш миналото. Защото цялата мизерия е пред очите ти и ти се случва всеки ден. И ти го изживяваш постоянно, защото има някой, който е пред теб и като го видиш ти омекват капачките на колената и забравяш защо си жив изобщо... А мизерията е там... и освен всичко ти свързваш някого с гадостите, които преживяваш. Но все пак обичаш... и се бориш...

Какъв си ти? Червей без достойнство или просто всеотдаен? Може би зависи единствено от гледната точка. А може би ти си един всеотдаен червей, който е забравил достойнството си в бара, където е била първата среща с някого.

Разни скучни размишления

Животът придобива смисъл посредством Любовта.

Или го губи...
--

Нещо взе да ми писва да се намирам в тази нелепа ситуация. Не, не знам какво да правя! Не, не мога да се правя, че съм в чудесно настроение и че не ми пука, докато отвътре се раздирам от яд, ревност и болка! Не мога, по дяволите! Това трябва ли да значи, че нямам достойнство? Че му позволявам да си играе с мен? Виновна ли съм, че не мога да играя игрички и да лъжа? Да, опитвам се да не показвам чак пък всичко, опитвам се да се държа на положение, но е шибано трудно... Понякога, както сега, просто не мога... утре как ще изкарам на работа? Утре не ми се мисли! Цял ден с него! И после пък целия уикенд БЕЗ него! Писна ми... чувствам се като втора ръка човек, като някаква плюнка, като захвърлена изтривалка... не знам и аз.

Знам, че той е прав за себе си. Аз за себе си също съм права, но това изобщо не ми помага. Ситуацията е една, фактите са на лице, а аз какво? Не мога да ги приема, не мога да ги асимилирам и изобщо да се съвзема от тоя обрат... 

Знам, че пиша глупости, но съм объркана. На моменти изглежда лесно да приема всичко като факт и да се примиря, но когато съм с него всичко е различно. Тогава ми се преобръщат вътрешностите, като се сетя, че предната вечер е бил с оная пача и са правили нещата, които преди аз правех заедно с него. Замени ме, това е. Заменена съм от първата курва, която му пусна език... И той си гледа живота, по дяволите, а аз не мога да го направя. Не е ли... глупаво от моя страна? Хъх... 

Не знам какво мога да добавя. Просто всичко ми е размазано. Тежко ми е, че съм заменена, това ми е проблема. Знам, че всичко, което се случи беше възможно най-доброто, погледнато откъм последствия за мен и за него, но навика си казва думата. Липсва ми тъпото говедо... и аз на него му липсвам! На работа се държи сякаш нищо не е станало, сякаш все още сме... някакви. Не знам и аз. Какво си мисли? Говори ми после някакви работи... специална съм била, липсвала съм му, обичал ме... Няма нужда да съм специална на думи. Това, което прави ми е предостатъчно, за да преценя. Пак е започнал да пуши. Пак се кичи като циганин. Пак се проваля... превръща се в същия боклук, който беше, когато го "намерих". 

Яд ме е, че усилията ми да му помогна отиват на вятъра. Защото той се промени... преди... А сега... Разделихме се и всичко по старому. Гадно е от негова страна! Много подло! След всичко, което направих за него... 

Чувствам се сякаш ми е кофти само, защото се грижех за него, а сега няма за кого да се грижа. Не знам защо, но тази мисъл ме споходи ненадейно, хах. Не знам вече какво да мисля, наистина съм объркана, а главата ми се върти от толкова премисляне на едно и също. 

Щеше да ми е много по-лесно ако не го виждах всеки ден, това е. Не искам да го виждам. Така няма да мога да го превъзмогна и до другата година, а ми писна от глупости. Осъзнавам, че той не е това, в което се влюбих преди толкова години. Осъзнавам, че всъщност обичам един боклук, но какво да направя, като вече му дадох всичко? Не мога да се откъсна, искам си своето... Признавам, че всъщност го обичам на инат. И все пак е трудно да го преодолея...

Надявам се да спра да мисля толкова за едно и също, по-добре да гледам напред, към коледните празници. Да видим дали ще ме ощастливи дядо Коледа със специалния подарък, който сама си направих, хах.

Краят на всичко е началото на всичко останало

Хората, които не могат да намерят пътя към своя свят, полудяват. 

И аз съм пред полудяване, но няма да се дам. Интересен късмет.
--
На 13 ноември 2009, петък, в 18:44 официално бе теглена чертата на 4-годишно (много повече от) приятелство. 
 
Снощи не бях в кондиция да пиша подобни новини и да информирам всичките си многобройни читатели за злочестата си съдба, хах. Сега остава да се адаптираме към новата ситуация. 

Днес е деветия ден от началото на всичко и първия ден след края на всичко. Не знам защо все си водя такива статистики.

Та, проточих, доколкото можах, давах шансове до безкрай, но без резултат. От другата страна само вдигат рамене и казват, че нищо не може да се направи ако аз не искам, вместо да се стегне, да спре да мисли само за собствения си гъз и да се опита да се държи нормално. Е, така да бъде.
 
Поне разбрах, че ще идва на гости един семеен приятел, което ще пооправи положението за момента, първите дни. Но в понеделник какво? Не искам да го мисля даже. На работа не знам как ще я карам.

Тая последна чаша се оказа много пълна... Не, че не го очаквах. Просто ще има да я преглъщам малко по малко, докато просто не престана да усещам вкуса на това, което пия и ще изсипя останалото в канала. 
 
Хайде, ето една усмивка по Интернет. Усмивка до уши! Истинска е, не ме гледайте така.

Последната чаша тъга

Странно е да съм без него. Странно е, че от всичко се превърнахме в нищо. Знаех си, че днес ще бъде тежък ден... и беше. Но се справих доста добре, мисля. Страх ме е от бъдещето, но смятам да се изправя срещу него и да го посрещна, каквото и да е то. 

Използвана, наранена, тъжна... в момента се чувствам като феникс, който се преражда. Трябва ми време, но не разполагам с такова. Започвам да се озлобявам, но по различен начин. Започвам да мисля за себе си, въпреки че когато съм с него онази част от мен, която го обожаваше все още се обажда, но доста по-слабо. Няма начин, работим заедно... а след работа той отива при нея. 

Какво ли значение има? Защо ли го мисля? Предпочитам да ида да бъда слаба пред единствения човек, който знае всичко и на чието рамо мога да поплача, докато се възстановя напълно и преодолея предателството му. Пред него съм друга, различна... не онази луда истеричка с празния поглед, която плачеше всеки път, когато очите й се спираха на него. Онази от последната седмица... тя не ми харесва и не смятам отново да се превръщам в нея. Омръзна ми да бъда злочеста ревла, жертва на съдбата и тралала. 

Май ми дойде акъла в главата. Смятам да изпия последната си чаша тъга. Започвам да се преобразявам, за пореден път. Но този път сама.

Обичам се

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез!

Късметчето ми хареса. Знаех си, че ще е нещо подобно, затова цъкнах. 

Чувствам се странно. Утре ще бъде тежък ден. И следващия, и следващия... и всеки следващ ще е тежък, но такъв е живота. Човек сам трябва да върви напред, не да чака някой да бъде с него и да го подкрепя. Никой никого не подкрепя. В момента това не ме интересува. Осъзнавам толкова неща... Не ме боли. Болеше, но вече не. Не чувствам нищо. Безразличието ме прави силна. Досега бях играчка, използвана, разигравана в името на нечии егоистични интереси. Няма да го позволя отново, колкото и да е тежко и трудно. Лице в лице с истината, ще преодолея всичко. В името на собственото си достойнство, потъпкано през последната седмица. Имам нужда да си го възвърна, да го подхраня. Да излкувам самочувствието си, да подсиля любовта си към най-важния човек на земята - АЗ!

Най-красивото нещо

Най-красивото нещо, което някога са ми казвали...

[20:17:32] мсмм каза: очите ти са като маслинки
[20:17:33] мсмм каза: ^^
[20:17:35] мсмм каза: супер красиви

Винаги знаеш как да ме накараш да се усмихна. :) Обожавам те, мсмм! 

Не приятел - предател

Нона изгуби битката. Не... Нона изгуби войната. Нона е победена. Нона е съкрушена, използвана, предадена, съсипана... Хайде, радвайте се, злобари...

Звезди

Цък.

Нона
31 октомври 2009 | 15:28
Честно, на мен не ми харесват. Особено Андреа като тръгне да прави едни мутри... Предполагам, че се опитва да изглежда перверзна, но според мен тия позьорски физиономии само я загрозяват. Другите две пък изобщо не ги знам кои са, така че няма да си правя труда да ги коментирам...

Нямам какво повече да добавя... 

Ако бях...

Предизвикана от Мързеливка.

1. Ако бях цвят щях да съм сив.
2. Ако бях плод щях да съм грейпфрут. Определено.
3. Ако бях животно щях да съм котка.
4. Ако бях книга щях да съм Watermelon на Мариан Кийс. 
5. Ако бях дреха щях да съм дънки.
6. Ако бях бижу щях да съм сребърен пръстен.
7. Ако бях дърво щях да съм липа.
8. Ако бях напитка щях да съм вода.
9. Ако бях насекомо щях да съм водно конче.
10. Ако бях песен щях да съм Last cup of sorrow на FNM.
11. Ако бях филм щях да съм Ефекта на пеперудата.
12. Ако бях подарък щях да съм картичка.
13. Ако бях град щях да съм Нотингам.
14. Ако бях месец щях да съм март.
15. Ако бях цвете щях да съм карамфил.
16. Ако бях изобретение щях да съм радио.
17. Ако бях сграда щях да съм обикновен жилищен блок.
18. Ако бях отговор щях да съм не, определено.
19. Ако бях дума щях да съм странност.
20. Ако бях мебел щях да съм диван.
21. Ако бях анимационен герой щях да съм Гуфи.
22. Ако бях чувство щях да съм угризение.
23. Ако бях детска играчка щях да съм малка гумена червена топка на черни точици.

Предизвиквам милото.

I still ♥ VLC

Цък. Снимките от следобедно-вечерната ни разходка из Валенсия в събота. Този път не са особено интересни, преобладават рибоците, ама ние не знаехме къде отиваме, така че грешката си е наша.

Не, че имаше нещо интересно за снимане, но все пак да се отчета...

Четвъртък

... А се събудих с усещането, че е петък. Все по-често взе да ми се случва, поне последните три или четири четвъртъка. Нечовешко е...

 

Поне късметче да си изтегля:

Човек трябва да бъде достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях, и достатъчно силен, за да ги поправи!

 

Точно така. Хубав късмет, но ми се струва, че не вещае нищо хубаво. Денят е дъждовен, тепърва се развиделява, а аз нямам мляко, за да пия едно какао. Вчерашният ден не беше особено приятен на работа, датата е 22, четвъртък е, а не петък... изобщо - все хубавини.

   

В момента си правя ядене, за мен и за Шефо, иначе няма какво да се яде на работа. На това му викам аз мързел, да приготвиш всичко сутринта преди да тръгнеш, преди поне ме мързеше да ставам рано и приготвях нещата вечерта, а сега съм развила някаква висша форма явно.

 

Тръгвам. Обзе ме усещането, че това може да е последното нещо, което пиша...

Хубава новина

Счупих чаша. Мило, стискай палци да е на хубаво. :)

Късметче

Истинското приятелство идва, когато мълчанието между двама души е приятно.

Сладко късметче за лека нощ. Сетих се за няколко човека, с които дори мълчанието би било приятно. Лягам си доволна. Лека нощ, деца. Обичам ви, а вие си знаете кои сте.

I ♥ VLC

Разходка из Валенсия в един съботен следобед. Правих се на фотограф. Беше доста забавно като цяло. Ето снимките:

1. Катедралата във Валенсия.

2. Част от Plaza de la Virgen.

3. Някакво хлапе гонеше гълъбите.

4. Една малка сладурана храни гълъбите.

5. Фонтана.

6. Катедралата.

7. Асоциация с птиците на Хичкок.

8. Цяло ято гълъби прелита над площада.

9. ... и каца на фонтана.

10. Друг фонтан.

11. Скейтът не е престъпление.

Изкуство

[17:30:54] Кремов каза: о, лол
[17:31:04] Нона каза: О! ЛОЛ!
[17:31:21] Кремов каза: гъз в гьол
[17:31:29] Нона каза: петел в мол
[17:31:39] Кремов каза: в гъз сол
[17:31:48] Нона каза: в сол - гъз
[17:32:02] Кремов каза: тръс-тръс
--
Един път да сложа нещо забавно в тоя блог, егати. Поне на мен ми е забавно, а блога си е мой, така че... знаете.

Мъжкият манталитет

С Ноелия снощи обсъждахме тази тема и тя ми даде идея - осмиване на мотото Жената на най-добрия ми приятел не е жена. Ако е хубава – той не ми е приятел. Ето го резултата:

Жената на най-добрия ми приятел н е жена. Ако е хубава – той не ми е приятел. 

Колко кратко и точно е описан мъжкия манталитет: такова прехвалване на мъжката дружба и в крайна сметка мъжкият екземпляр отново и отново доказва високата степен на егоизма, който го характеризира. 

Чудно как всичките тези мачо разбирания, които включват непоклатимо приятелство, биват променяни според ситуацията. Необяснимо... особено, когато непоклатимото приятелство между мъжете бива разклатено от слабата воля и силния нагон на един от тях.

Според мен до голяма степен е повлияно от виждането на жените, от страна на някои мъже, като „бройка”, която едва ли не задължително трябва да бъде включена в списъка. Всичките тези комплекси, които повечето мъже имат, но не осъзнават, ги подтикват към тези „завоевания”, за които после разказват в приятелски кръг, включвайки нерядко и подробности от собствената си реколта. Уж си доказват, че стават за нещо. Не само на самите себе си, но и на приятелите си! Което всъщност явно е важното – нека видят другите какъв съм мъжкар и нека се комплексират, защото съм най-големият!

От логична гледна точка просто няма как да се съглася с това виждане, което според мен е чиста проба комплекс, както и от гледната ми точка на човек от женски пол.

Не бива да забравяме, разбира се, че в крайна сметка това е просто иронична фраза, измислена отдавна, но също не бива да забравяме, че не са я измислили безпричинно...

Да или не

Крадвам идейка... в блога на една приятелка видях някакво тестче. Ето за какво става въпрос:

1. Можете да отговаряте САМО с "Да" или "Не".
2. ЗАБРАНЕНО е да обяснявате КАКВОТО И ДА Е, освен ако някой ви изпрати съобщение или в коментарите ви попита. А повярвайте ми, изкушението да обясните някои от тези отговори ще е огромно - нищо не е точно това, което изглежда.

И ето отговорите ми (и въпросите, де):

Били ли сте арестувани? не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? не
Спали ли сте до 5 следобед? да
Изключвали ли са ви от училище? не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? не
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? не
Уволнявали ли са ви от работа? да
Уволнявали ли сте някого? не
Пели ли сте на караоке? не
Насочвали ли сте оръжие към някого? не
Целували ли сте се под дъжда? не
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? не
Виждали ли сте някой да умира? не
Играли ли сте на бутилка? да
Пушили ли сте пура? не
Седяли ли сте на покрив? да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? не
Чупили ли сте си кост? не
Бягали ли сте от училище? да
Яли ли сте насекоми? не
Ходили ли сте насън? не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? да
Карали ли сте мотоциклет? не
Късали ли сте с някого? да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? не
Летели ли сте с хеликоптер? не
Бръснали ли сте си главата до голо? не
Скачали ли сте от покрив? не
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? не
Яли ли сте змия? не
Участвали ли сте в протест/демонстрация? да
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? не
Участвали ли сте в банда? не
Показвали ли са ви по телевизията? да
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? не
Плували ли сте голи? не
Правили ли сте шевове на нечия рана? не
Карали ли сте сърф? не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? не
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? да
Били ли сте оперирани? не
Тичали ли сте голи на обществено място? не
Карали ли са ви с линейка в болница? не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? да
Пикали ли сте в храстите? да
Бягали ли сте от полиция? не
Дарявали ли сте кръв? не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? не
Яли ли сте крокодилско месо? не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? не
Попикавали ли сте се на обществено място? да
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? не
Рисували ли сте графити? не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? да
Слагали ли са ви белезници? да
Вярвате ли в любовта? да
Били ли сте се? да
Крали ли сте нещо? не 
Яли ли сте охлюви? не
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? не
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? не
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? да
Нападало ли ви е куче? да
Били ли сте съдени? не

Е, лично аз не почувствах нуждата да се обяснявам кой знае колко...

Цък за преглед на оригиналната статия.

Made in Sorrowville

Никога, ама абсолютно никога, никой не е щастлив в Sorrowville. Каквото е името му, такава е и реалността. Лошото е, че имам къщичка там и понякога отивам за няколко дни или дори няколко месеца, когато идва на гости приятелката ми Депресия. Ама тя наистина е досадна, почти никога не мога да остана насаме с Тъга, която не е чак толкова досадна като нея и съобразява да си тръгне по-бързо, тогава вече мога да се върна към „нормалния” си живот.

Сега съм в Sorrowville. Тъга е тук, а Депресия чука на вратата, но не искам да й отворя. Ще се опитам да избягам през задната врата... сама...

Ужас! Хлебарки!

Изпитвам... ужас, когато видя хлебарка. Обзема ме истерия, отскачам метри назад или се парализирам на място, зависи дали тя тича или стои мирна. След като я подмина, ме хваща параноята и постоянно ходя с поглед забит в земята. За щастие вкъщи нямаме такива гнусотии, иначе ептен щях да перколясам... Гадното е, че във входа има... глякс!

Веднъж взех малката ми братовчедка Беби, защото й бях обещала да спи вкъщи. Та оставихме й нещата и решихме да излезем двете да ядем сладолед и да се поразходим. Обаче, видиш ли, вече се смрачаваше, а точно тогава излизат малките гнусни същества.

Стигнахме до партера (нямаме асансьор) и се спряхме, аз на първото стъпало, а тя на второто. Имаше една огромна гадна хлебарка точно пред предната врата (имаме предна и задна врата, подразбра се), а бяха наръсили с отрова за хлебарки точно пред вратата на предното килерче във входа, та не искаше да си влезе там, за да успеем да избягаме без да се налага да я доближаваме... 

Носех една бутилка за хвърляне и започнах да чукам с нея по стъпалото, за да се разкара гадината, но заради отровата, само започна да се катери по стената и все не се скриваше. Успях да я отдалеча и казах на братовчедка ми да изтича от задния вход. Тя беше доста уплашена и приплакваше, скочи детето и беж към задната врата. В последния момент забелязах как още една гадна мазна хлебарка й препречва пътя, но малката се беше засилила доста и само я прескочи и за секунда изскочи навън. 

Вратата се затвори след нея и тя се разплака, защото може да се отваря само отвътре. Започна да я бута безуспешно и да вика: „Ноне! Ноне!”, беше я страх да не ми направят нещо злите хлебарки.

Като я видях така беззащитна и плачеща се стреснах – сама отвън не мога да я оставя, та скочих и аз и беж към предната врата! Прескочих хлебарката и изскочих навън. Затичах се към задната страна, за да взема братовчедка ми и на половината път се срещнахме, тя също тичаше и скочи в мен и ме гушна. Плачеше и само ме гушкаше, за да се увери, че съм добре. Много беше уплашена.

Когато се върнахме от разходката, вече нямаше хлебарки във входа за наше щастие и успяхме благополучно да се качим вкъщи на сигурно!

Представям си каква гледка сме били. Тя беше на 7 тогава и е разбираемо да реагира така, ама аз... за срамотите. Вместо да я предпазя, се шашардисах сигурно повече от нея. Всъщност не повече, но така е приказката. 

Тази случка ме накара да се замисля - може би е време да започна да преодолявам страховете си. Представям си един ден, живот и здраве, ако имам деца, каква майка ще бъда? Мама слиза да ми убива хлебарките, когато ми пресичат пътя и заплашват да ме налазят. Не искам аз да се стряскам повече от децата си...

Мразя 26 август!

Мразя го, мразя го, мразя го! Брат ми падна с мотора, откраднаха чантата на Алекс... откачам! Всички са добре, но егати... вие ми се свят от нерви, не мога да ям, не мога да стоя мирна, не мога, не мога, не мога! Психясвам и се ядосвам, притеснявам се, мисля го постоянно... 

Знам, че е добре, говорих с него, след малко като се върнат ще идем и на лекар, за да го прегледат за всеки случай... но пък като знам „лекарите” тука, просто... никаква надежда, хах.

Ще откача, не мога да си намеря място, затова седнах да пиша уж нещо, накрая нищо не написах, но не мога да си събера парчетата мозък, които се разпиляха, когато разбрах за случая с мотора. 

Не мога да се успокоя, не мога да мисля, не мога и да пиша нормално, само повтарям едно и също, но не искам да спирам, защото тогава ептен ще психясам и ще започна да мисля хиляди глупости в очакване на тази вечер. Искам да видя брат си, да видя, че е добре, искам да си го гушна и да си го заведа на лекар... 

Просто ми е непонятно как се случват такива неща, чувствам се сякаш аз съм го предизвикала... Решихме с Шефо да идем на кино и аз тооооолкова въодушевено разказах на целия свят за това, въпреки че знам, че като разкажа плановете си, те се скапват. И ето... скапаха се!

Не стига всичко, ами и днес се съдрах да гледам клипчета за войната по пътищата и малко ми остана да орева света. 

Чувствам се ужасно, все едно аз съм го предизвикала... врели-некипели вероятно... но за момента е достатъчно логично в главата ми, за да го мисля... Тъжно ми е, мъчно ми е... много ми е мъчно.

Ще си дрънна главата в масата, поне да знам защо говоря простотии...

Разни изводи

Имаме си форум!
--
Сеговия остана назад в спомените ми, а преживяното си остана там, не го взех със себе си, за мое собствено учудване. Или иначе казано – не го мисля, не съжалявам, не се чувствам предадена/разочарована/друго.

Изводите ми са два:
- започвам да се държа като нормален човек
- раста (?)

И все пак има разни неща, които не мога да променя все още, като например болезнената ми невинност и неспособността ми да се съмнявам в непознати и да ги подозирам в разни работи.

Вечерта с Шефо се връщахме от МакДоналдс и зет му се обади и поръча да минем през аптеката да вземем едни хапчета. Каза ни коя е дежурната аптека и ни беше на път, така че казахме, че ще минем оттам.

Стигнахме, но беше затворена. Появи се една двойка – мъж и жена, и питаха дали е отворена аптеката, но явно не беше, въпреки че в поликлиниката им казали, че тази е дежурната (и на тях също). Погледнахме листа и за дата 19 август пишеше, че дежурната е друга, която се намира почти на плажа, т.е. бая път има до там. Предложих им да ги заведем, защото казаха, че не познават града (селото), а те попитаха дали е далече, на което отговорих положително, защото за нормалните хора би било далече. Предложиха да ни закарат до там, тъкмо щях да им покажа къде е.

Качихме се в колата и стигнахме, взехме си хапчетата и хората предложиха да ни закарат обратно, за да не бием път, на което Шефо се намуси, но аз вече се бях съгласила.

Оставиха ни близо до апартамента на Шефо и когато хората заминаха, той започна да ми се кара: „Откъде мога да знам какво превозват? Ами ако е дрога например и ни спре полицията и тия кажат, че е наше? Ами ако спре извън града и там чакат 20 човека и ни пребият? Как мога да се качвам в кола с непознати? Всеки може да иде до аптеката и да каже, че не е от града и не го познава...”

Аз онемях, изобщо не бях го помисляла, просто се опитвах да помогна на хората, не съм и предположила дори за миг, че може да са мошеници/крадци/дилъри/убийци... 

Шефо е прав, накрая ще си нахендря нещо сама от простотия и наивност. Да се надяваме, че занапред няма да повтарям същата грешка...

Втори ден в Сеговия

В 7 следобяд най-сетне бях на кръстовището Кока-Навас де Оро, пред църквата. Обадих се на Джени и отидох у тях. Видяхме се, излязохме, отидохме да извикаме Хаби и тръгнахме към кафенето „Травесия”, където момичетата се бяха събрали за по бира.

Стоях с тях общо 2 часа (приблизително), а те не спряха да си разказват разни клюки. Снимахме се, бях щастлива в началото, но после се почувствах глупаво. Стоях и мълчах... какво мога да говоря за хора, за които не съм и чувала?

По едно време на Хаби му звъннаха да го питат къде е и с кого, той отговори: "В Травесия, с момичетата и с Нона." Тогава вече реално почувствах, че вече не съм част от групата.

Към 9 си тръгнаха към къщи (всеки към своята къща), за да се преоблекат и да идат на фиестата в Кока, за да се напият и напушат.

Останах... с пръст в уста? Единствено Иса не отиде, а предпочете да стои с мен. „Не съм те виждала от 6 години, един път си дошла, къде да ходя? Всяка година има фиеста в Кока...”

Никога не съм била близка с нея, но пък изкарахме вечерта страхотно. Открихме, че имаме много общо, като характер, музикален вкус, хобита и т.н. Темите се редяха една след друга, не е имало моменти на „неловко мълчание”, докато през онези 2 часа с... най-добрите ми приятели от детството, не обелих и дума, защото просто не знаех какво да им кажа, при положение, че бяха ентусиазирани да си разказват за минали купони и как са се напивали, как са забравяли хора в различни села, как не са се връщали да ги вземат и кой какво направил или казал през последната седмица и изобщо.

Останах разочарована. Пак се подведох сама и имах прекалено големи очаквания. Не казвам, че не ми беше хубаво, просто не очаквах хората, които толкова много обичам, да са се превърнали в обикновени пияндета, неспособни да се забавляват без да се наквасят. От друга страна ми беше обидно, че им стигнаха 2 часа с мен за 6 години. Просто очаквах малко повече ентусиазъм...

Сутринта пак ще минем отново през Нава, не искам да се обаждам на никого, по всяка вероятност ще спят... Единствено с Иса ще се срещна, кой знае кога пак ще я видя, а се забавляваме страхотно заедно. Мъчно ми е за някои от останалите, искаше ми се пак да бъдем, както преди... Жалко, че времето лети безмилостно и променя хората, понякога до неузнаваемост.

Днес установих, че дори и тук не мога да се почувствам като у дома си вече. Тъжно е... не мислех, че ще дойде тоя момент, да се отдръпна дори от тях. Явно аз съм тази, която се е променила прекалено много и се е отчуждава малко по малко от миналото си.

Първи ден в Сеговия

Дойдох в Сеговия за пръв път от 6 години и всичко ми е толкова познато... почти нищо не се е променило. Всичко си е както преди, сякаш никога не съм си тръгвала. 

Шест часа път, адска жега, липса на климатик – общо взето се насъбраха няколко неща и резултата е схващане на разни части на тялото и умора, но пък безсънието си казва думата. Не знам дали е чак болестно състояние при мен, но колкото и да съм изморена, не мога да заспя от раз. Та както и да е!  

Пристигнахме в Нава към 9 и нещо вечерта, а тръгнахме в 4 следобяд. Първата ми работа беше да ида до къщата на Хаби... Нямах много ясен спомен къде живее, но я намерих. Отвори ми майка му, а когато излезе той, се разплаках. Толкова висок е станал и толкова хубав... променен е адски много, въпреки че си е все същия Хаби, който аз помня.  

Утре ще видя и останалите, не всички за жалост, защото всеки е из разни кътчета на Испания, за да прави практики или на работа, или просто са се преместили. Жалко от една страна, но пък от друга се радвам за тях, всеки се е ориентирал нанякъде, всеки си е хванал живота/хляба в ръце и следва я мечта, я пътят, който си е избрал.  

Нямам търпение да ги видя, да ги прегърна и да поговоря с тях. С Хаби се видяхме за съвсем малко, докато отидох до тях, докато се преоблече, докато стигнем до къщата на Джени, после до тази на Виктор... е, стана време да тръгваме за Санчонуньо.  

Джени не беше вкъщи. Като звъннахме на домофона отговори Хорхе, брат й. С Хаби проведоха доста интересен разговор:  
- Джени там ли е?  
- Не, няма я.  
- Кога ще се върне?  
- Кой си?  
- Хаби.  
- Ще се върне скоро.  

Ако я търсеше друг, можеше да не се върне изобщо... Но пък да не ставам злобна, де!  

Нава си е все същата. Не помнех ясно всичко и се чувствах странно. Докато бях там, се чувствах просто като в сън... не можех да повярвам, че най-после съм... вкъщи.

Нава, дръж се, идвам!

Отивам да ги видя! Приятелите ми от Сеговия! Време беше, последният път, когато ходих, бях на 15... Адски щастлива съм! Знам, че тия 2 дни ще минат като едно щракване с пръсти, но пак се радвам, че ще ги видя, колкото и за малко да е.

Ще пробвам да направя поне 2 милиона снимки.

Щастлива съм! (слънце)

За миналото

Заравям лице във възглавницата - мирише на минало. Спомням си онази утрин, когато за пръв път се събудих „твоя”... Изглежда толкова далечно, а в същото време ми се струва, че мога да те докосна, чувствам се сякаш не живееш в друг свят, до който нямам достъп. Отне ми всичко, което мислех, че имам, но отдавна съм ти простила, нали си запазих най-ценното – поуката, а за бакшиш ми остави безброй спомени.

Гледам старите снимки и изпитвам непреодолимото желание да плача за миналото, онова, което уж беше общо. Защо не го правя ли? Защото вече не виждам смисъл да роня сълзи заради твоите измислици. Липсваш ми, все още искам да разбера всичко, но осъзнавам, че няма да мога. 

Неуморно разглеждам снимките ти и познатият образ ми се усмихва от екрана. Обичах усмивката ти, обичах дори големия ти нос и късите пръсти... но най-много от всичко обичах лъжите ти.

--

Снощи ме обзе познатото чувство на носталгията, сетих се за миналото, за старият ми живот в България и изобщо на всички места, където съм живяла. Спомних си за всички по-близки хора, които ми позволиха да ги опозная и на които разреших да опознаят мен такава, каквато съм.

 

Странно е как времето минава, а мозъка се изчиства от лошото и оставя само хубавите спомени. Всъщност не точно, по-скоро придава дори на лошите спомени нещо, което те кара да си спомняш за тях с умиление.

 

О, ти, минало незабравимо...

изпълнено със радост и тъга,

от всичко е най-лесно обяснимо,

че те обрисувах със дъга.

 

ROFL, напомнете ми повече да не се поддавам на изкушението да импровизирам...